Вихрушка

Вечерта беше великолепна. Високо в небето мигаха навигационните светлини на самолет, насочил се на запад, и за момент Скрагър се запита къде ли ще кацне, какъв е и колко пътници има на борда. Хората на лодката вече почти бяха отвинтили тръбата. Щом я измъкнеха на борда, корабът можеше да потегли. В зори „Рикомару“ щеше да бъде в Ормузкия пролив, а той щеше да излети и да се завърне в Ленгех с дьо Плеси.

Внезапно забеляза, че няколко души бягат от полуосветения помпен агрегат на брега. Вниманието му се съсредоточи върху тях.

Последва малка експлозия, после лумна пламък — нефтът се подпали. Всички на борда гледаха ужасени. Пламъците започнаха да се разпространяват, на брега се чуха викове — на ирански и френски. Хората побягнаха от бараките и зоната на резервоарите. Внезапно в тъмнината затрака автоматично оръжие, последва ужасен трясък. По високоговорителя на кораба се чу гласът на капитана:

— Всички по местата!

Хората на лодката удвоиха усилията си, ужасени, че по някакъв начин огънят може да се пренесе по тръбата и да ги вдигне във въздуха. Щом успяха да се откачат, иранците бързо скочиха в моторната си лодка и избягаха — бяха си свършили работата. Френският инженер и японските моряци хукнаха по мостчето, затрополиха по палубата, задърпаха тръбата на борда. Екипажът бързо зае позиции при аварийна ситуация — някои слязоха в машинното отделение, други се пръснаха по мостика, трети застанаха на основните проходи. За момент тримата иранци, направляващи потока на горивото в различните части на танкера, останаха сами, после се втурнаха към палубата.

Един от тях, Саид, се престори, че се спъва, и падна близо до основния отвор на резервоара. Увери се, че не го наблюдават, бързо разкопча панталоните си и извади малко пластично експлозивно устройство, което не бяха открили при обиска, когато се качваше на борда. То беше прикрепено от вътрешната страна на бедрото му, високо между краката. Саид бързо активира химическия детонатор, който щеше да експлодира след около час, пъхна устройството зад главната клапа и хукна към прохода. Излезе на палубата и ужасен откри, че хората му не са го дочакали и моторницата е почти на брега. Другите двама иранци бърбореха развълнувано, също вбесени, че са ги зарязали на борда. Те не бяха членове на неговото левичарско звено.

На брега още се виждаха пламъци, но нефтът беше спрян и отворът — изолиран. Трима души бяха тежко обгорени — един французин и двама иранци. Подвижният противопожарен камион заливаше пламъците с морска вода, всмуквайки я от Залива. Нямаше вятър и задушливият черен дим затрудняваше още повече потушаването на пожара.

— Дайте пяна — изкрещя Льогран, френският мениджър. Извън себе си от ярост, той се опитваше да въведе ред, но всички само се щураха в светлината на прожекторите, без да знаят какво да правят. — Джак, съберете хората и ги пребройте. Колкото може по-бързо! — Пълният им състав на острова беше седем французи и тридесет иранци. Тримата от охраната се разтичаха в тъмнината. Не бяха въоръжени, имаха само палки. Не знаеха какъв друг саботаж може да очакват и откъде.