Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
— Стига си се правил на глупак, Тони. Знаеш как работим ние — когато случаят е действително сериозен, работим всеки божи ден и час. При нас няма такова нещо като извънреден труд. Наспиваме се, когато всичко свърши.
Тони поклати глава.
— Впечатляваща реч, Пола. Може дори да подейства пред някой, който не е наясно как функционира отделът за разследване на особено тежки престъпления. При вас се говори много за работата в екип. Вие фетишизирате идеята за екипа. Но аз съм ви виждал как работите, и то отблизо. Приличате на „Реал“ Мадрид — куп звезди, и всеки от тях потегля като в стар каубойски филм към залеза по своя собствен път, за да се покрие със слава. Понякога се случва да препускате в една посока и тогава създавате впечатлението, че сте отбор. Само че то става по-скоро случайно, отколкото умишлено.
Пола спря като закована, дотолкова беше потресена, че Тони може да говори така за отдела — голямата радост и гордост на Карол. Не беше предполагала, че той би събрал сили да говори така остро по техен адрес.
— Не си прав — каза тя. Не го каза дори предизвикателно, думите й прозвучаха по-скоро като механично отрицание.
— Прав съм. Всеки от вас отчаяно се опитва да докаже нещо. Вие живеете с работата си, и всеки от вас иска да бъде най-добрият, поради което всички изчезвате по своите собствени малки назначения — сега тонът му беше гневен. — Когато начинанието завърши успешно, е добре. Но когато се провали…
— Дон Мерик — Пола се опитваше да говори със студен и безизразен тон.
Тони удари с юмрук по матрака на леглото.
— Да му се не види, Пола, престани да мислиш за това. Вината не беше твоя.
— Той искаше да докаже на всички нас, че заслужава повишението. Че заслужава да бъде един от нашата елитна група — Пола отклони поглед. Имаше неща, които все още не й се искаше да показва пред Тони. — Прав си. Ние действаме по закони, които сами си създаваме.
— Е, тогава ми помогни.
Пола си каза, че той е абсолютно неумолим. Вероятно именно това, че не приемаше откази, го бе направило и толкова добър клиничен лекар. Но пък понякога можеше да стане и ужасно досаден. Питаше се как Карол се справя с него.
— Ако мога — отвърна тя. — Не обещавам нищо.
— А и аз не изисквам нищо — отвърна той. — Не бих те помолил да го направиш, ако не бях убеден, че е важно, Пола.
Тя кимна, приела ангажимента, който я превръщаше в негов неволен съучастник.
— А ако всичко излезе наяве, ще прехвърля вината на теб.
Тони се разсмя.
— Разбира се. В края на краищата, ако тя се опита да ме уволни, аз пък мога да й прекратя наемния договор.
Шофирането в късния петъчен следобед по магистрала А1 можеше да скъса нервите и на най-търпеливия шофьор. Отдавна не се беше случвало някой да обвинява Сам Еванс, че е превалено търпелив, но Карол Джордан също не беше от търпеливите. Както става с тези, които не шофират в момента, тя беше убедена, че би успяла да се промъкне през задръстванията по-бързо, отколкото човекът зад волана. Когато наближиха отклонението за бензиностанцията при крайпътните заведения „Уошингтън“, движението почти спря. Камиони, микробуси и леки автомобили образуваха тапа, шофьорите нервничеха, а положението се усложняваше допълнително от хитреците, които непрекъснато се опитваха да се промушат в онази лента, в която според тях колите се движеха по-бързо. Сребристите, черни и бели цветове на колите се сливаха в едноцветно петно под гаснещата светлина на късния следобед.
— Това поне решава въпроса вместо нас — каза Карол, обхващайки с жест стената от превозни средства около тях.
— Моля? — гласът на Сам прозвуча така, сякаш тя го беше изтръгнала против волята му от някакво далечно място, на което се бе озовал в мислите си.
— Дали да го търсим на работа или у дома. Пътят до тук ни отне толкова много време, че няма смисъл да проверяваме другаде освен на домашния му адрес — тя започна да разглежда картата, която беше разпечатала, преди да тръгнат. — Трябваше да вземем моята кола, имам навигация — измърмори тя, докато се опитваше да установи къде се намират спрямо мястото, до което трябваше да се доберат.
Измина почти час, докато откриха къщата, в която живееше Рийс Бътлър — двуетажна, с червена тухлена фасада, с две стаи на партера и две на горния етаж, по средата на една от половин дузина съвсем еднакви улички с редови постройки, които водеха към Парка на изложенията и крайградските ливади „Таун Мур“. Над къщата витаеше потискащата атмосфера на запуснатост, сякаш стените й се крепяха с последни сили, поддържани от съседните постройки. В нито един от прозорците не се виждаше светлина, отпред нямаше паркирани коли. Карол погледна часовника си.