Кървав лабиринт

В задния двор беше дори още по-тъмно, отколкото в уличката, заради сенките, хвърляни от високите стени. Откъм къщата не идваше никаква светлина. Карол бръкна в чантата си и извади ламинирано картонче с размера на кредитна карта. Огъна го и от него заструи тесен лъч светлина.

— Супер — отбеляза Сам.

— Получих го за Коледа.

— Явно имате връзки с дядо Коледа. Аз получих чорапи.

Карол зашари с лъча наоколо. Дворът беше почти празен. В единия ъгъл имаше външна тоалетна, вратата беше открехната.

— Не е живял тук достатъчно дълго, за да натрупа много боклуци — каза Карол. Задната част на къщата имаше формата на буквата L, в късата част, издадена към двора, се намираше кухнята. Прозорците на кухнята и задната стая гледаха към празния двор. Карол отиде до прозореца на кухнята и насочи лъча навътре.

Кухнята беше обзаведена с вградените шкафове от тъмно дърво, особено популярни през седемдесетте години. Изглежда от онова време насам не бяха правени никакви промени. Карол успя да види електрическа кана, тостер и кутия за хляб на плота срещу себе си. В умивалника се виждаше купа, чаша за чай и стъклена чаша. На дъската за сушене имаше купа за спагети и чаша за вино. Сам, който надничаше над рамото й, каза:

— По всичко личи, че не е намерил жената на мечтите си.

„Прилича на собствената ми кухня“, каза си Карол, стресната от познатата картина. Обърна се и се постара да освети съседния прозорец. Стените на стаята приличаха на гигантски колаж, който ги покриваше от край до край и от горе до долу.

— Да му се не види — каза Сам. — Май попаднахме на златна жила.

Преди Карол да успее да отговори, зад нея се чу някакъв шум. Характерното потракване на свободно въртящо се велосипедно колело се открояваше на фона на равномерния шум от уличното движение. Тя се обърна рязко — навреме, за да види силуета на мъж с колело, застанал пред отворената врата.

— Какво, по дяволите… — извика той.

Сам се затича към него, но не достатъчно бързо. Вратата се хлопна пред лицето му. Карол дотича до него, за да му помогне да я отворят, дърпайки заедно, но нямаше достатъчно място, за да могат и двамата да намерят опора.

— Късно е — подвикна глас от другата страна на вратата. — Завързах дръжката с катинара на велосипеда си. Няма да можете да отворите вратата. А сега ще се обадя на полицията, мръсни крадливи копелета!

— Ние… — Карол притисна длан към устата на Сам, преди той да изрече изтърканата реплика, толкова предпочитана от авторите на комедии.

— Мълчи — изсъска тя. — Ако му кажем кои сме, а той е виновен, ще потъне някъде и после ще се видим в чудо, докато го открием. Стой спокойно, докато дойдат местните, и тогава ще обясним за какво става дума.

— Но…

— Без но.

Чу се лекото писукане при натискането на копчетата на мобилния телефон.

— Ало, полицията ли е…

Истински кошмар, каза си Карол.