Белязана [bg]

Намираше се на обляно от слънце поле. Бе удивена и объркана. Земята под босите й нозе бе топла. Когато очите й привикнаха със светлината, можа да оцени обгръщащата я красота. Най-омайната гледка, която някога бе виждала — обширна поляна с тучна зелена трева, простираща се докъдето стига поглед. Вдишваше с пълни гърди свежестта на въздуха, въздъхна радостно. Затвори очи и започна да се смее, леейки чисто щастие.

Отваряйки ги отново, за да се наслади още веднъж на великолепието, те се спряха върху дребно черно петънце. Незначително късче мрак, ала на подобно място нищо не можеше да изглежда по-неприемливо. То долетя близо до нея, сетне отхвърча настрани и назад, почти изгубвайки се от поглед. Бавно се спусна надолу и докосна земята. Постепенно, почти неразличимо, земята започна да потъмнява. Животворната почва промени цвета си в овъглено черно, чието разширяващо се петно неумолимо поглъщаше все по-голяма част. Зелената трева губеше цвят бавно, толкова бавно, че окото едва забелязваше разликата. Под безпомощния поглед на Миранда раят потъмняваше. Сякаш нощта се издигаше от земята, за да погълне света.

Източила целия живот от тревата, чернотата плъзна към небето. Полето потъмня напук на слънцето. В мрачен завършек, светилото също изчезна иззад завесата на непрогледни облаци. Остана само мрак — мрак, раздвижван от вледеняващ вятър. Миранда напрягаше очи, дирейки отчаяно поне частица от нявгашната красота. Съзря слаби, проблясващи светлини далеч, далеч назад. Втурна се към тях, но един по един въглените умряха, на свой ред погълнати от мрачината.

— Не! — изпищя Миранда, отваряйки очи. Лъч светлина надничаше през просеките на палатката.

Не бе реалност. Съзрелият от нея ужас бе сън. Но почувстваният ужас бе бил истински. Отне й няколко минути да си поеме дъх и успокои бясно лупащото сърце. Никога не бе сънувала толкова ярък сън. Отърси се в напразен опит да прогони мъчителните изображения от ума си. Единствената успокояваща мисъл дойде от думите, които майка й, й бе казала далеч назад. Макар цяла вечност да бе изминала от смъртта й, Миранда все още ги помнеше.

— Кошмарът е най-хубавият сън. Само от него човек се буди щастлив — повтори тя.

Ужасът я бе разсънил и нямаше изглед да се унесе отново. Усмихна се, докато обърсваше капчица пот от челото си. Кога за последно й беше топло? Седмици наред не се бе изпотявала от горещина — ами, направо месеци. Естествено, щом напуснеше палатката, новото усещане бързо щеше да изчезне безследно. Внимателно отметна част от платнището. Изсипалият се натрупан през нощта сняг я успокои, че поне не е отвратително студено, инак мокротата на снега щеше да се е сляла в ледена кора. Пролази вън от разнебитената палатка, пазейки наранената си лява ръка.