Градината на Рама [bg]

— Октопаяците ли са рамианите? — попита тази вечер Майкъл. — Ако е така — продължи той, — защо бягаме от тях? Технологията им дотолкова е надскочила нашата, че на практика те могат да си правят с нас каквото им хрумне.

— Октопаяците са пътници на това возило — отвърна бързо Ричард, — също като нас. И като птицеподобните. Октосите си мислят, че може би ние сме рамианите, но не са сигурни. Птицеподобните пък са загадка. Ей богу, не вярвам да представляват транспортен космически вид. Но как ли са се качили за първи път на борда? Може би са част от най-ранната екосистема на Рама?

Инстинктивно притиснах Симон към тялото си. В съзнанието ми проблесна споменът за нещастния доктор Такагиши, който стоеше в музея на октопаяците, препариран като огромна риба или тигър; полазиха ме тръпки.

— Ако сме пътници — изрекох тихо, — тогава къде отиваме?

Ричард въздъхна.

— Направих някои изчисления и резултатите не са много окуражаващи. Макар че пътуваме с голяма бързина спрямо Слънцето, скоростта ни е ниска по отношение на локалната звездна система. Ако траекторията ни не се промени, ще напуснем Слънчевата система в посока приблизително към звездата на Барнард. Ще пристигнем в системата на Барнард след няколко хиляди години.

Симон се разплака. Беше станало късно и тя бе много изморена. Извиних се и отидох да я накърмя в стаята на Майкъл, докато мъжете останаха да преглеждат върху черния екран сензорните изходи, за да проверят дали биха могли да си изяснят какво става. Симон сучеше нервно, дори веднъж ме ухапа. Тази раздразнителност не е характерна за нея. Обикновено е такова лъчезарно бебе.