Градината на Рама [bg]

Част от сълзите ми тази сутрин бяха предизвикани от мисълта, че Симон никога няма да се запознае с дедите си. И обратно. В плетеницата на нейния живот те ще представляват митологични образи, познати единствено чрез фотографиите и видеото. Никога няма да изпита радостта да чуе удивителния глас на майка ми. И никога не ще види кротката, нежна любов в очите на баща ми.

След като мама умря, татко много се стараеше да превърне всеки един от рождените ми дни в нещо много специално. На дванадесетия ми рожден ден, след като току-що се бяхме преместили във вилата в Бовоа, татко и аз се разхождахме под сипещия се сняг из подкастрените и оформени градини на Шато дьо Виландри, Този ден той ми обеща, че ще бъде край мен винаги когато имам нужда от него. Вкопчих се по-здраво в ръката му, докато вървяхме покрай живия плет. И тогава плаках, след като му признах (а и на себе си) колко съм изплашена, че той също ще ме напусне. Приласка ме до гърдите си и ме целуна по челото. Никога не наруши обещанието си.

Единствено миналата година (време, което вече ми изглежда като друг човешки живот), моят рожден ден настъпи в ски-влак, веднага след пресичането на френската граница. В полунощ все още бях будна и преживявах отново обедната си среща с Хенри в дървената хижа откъм Вайсфлухьох. Когато той ме запита по заобиколен път дали не е баща на Женевиев, аз не му отговорих. Не бих му доставила това удоволствие.

Спомнях си как тогава във влака си мислех дали е честно да крия от дъщеря си факта, че баща й е крал на Англия? Дали моята гордост и себеуважение са достатъчни да ме оправдаят пред дъщеря ми, на която съм попречила да разбере, че е принцеса? Отново и отново премислях безрезултатно тези въпроси, отправила невиждащ взор в нощта, когато в моето спално купе като по поръчка се появи Женевиев. Честит рожден ден, мамо, усмихна се тя. Прегърна ме. Едва не й казах за баща й. Сигурна съм, че щях да го направя, ако знаех какво ще ми се случи на Нютоновата експедиция. Липсваш ми, Женевиев. Ще ми се да имах възможността за подобаващо сбогуване.

Спомените са нещо много особено. Тази сутрин в депресията пороят от спомени за минали рождени дни засили моето чувство за изолация и загуба. Сега, когато настроението ми е по-стабилно, същите тези спомени носят наслада. В този спомен вече не съм така ужасно тъжна, че Симон няма да може да преживее това, което е познато за мен. Нейните рождени дни ще бъдат различни от моите и единствени по рода си в нейния живот. Мое изключително предимство и задължение е да ги направя толкова незабравими и изпълнени с обич, колкото мога.