Сентръл Парк [bg]

— Чуй ме, за Бога! — изхлипа тя.

Имаше сълзи в очите и нервите й бяха на ръба. Независимо че беше от другата страна на Атлантическия океан, заместникът й усети несигурността в гласа й.

— Не е шега, уверявам те! В опасност съм и мога да разчитам само на теб!

— Добре. Успокой се. Защо не потърсиш полицаите?

— Защо ли? Защото в джоба на якето имам патлак, който не е мой, Сеймур. И цялата ми блуза е в кръв. Защото нямам никакви документи в себе си! Ето защо! Ще ме приберат на топло, без да искат да знаят каквото и да било повече.

— Няма да е така, след като липсва труп — изтъкна полицаят.

— Съвсем не съм сигурна. Преди всичко трябва да открия какво се е случило с мен. Можеш ли да намериш начин да се отърва от белезниците?

— Как да го направя?

— Майка ти е американка. Имаш семейство тук, познаваш разни хора.

— Майка ми живее в Сиатъл, знаеш много добре. Единственият член от семейството ми в Ню Йорк е една пралеля. Обездвижена старица в горен Ист Сайд. Посетихме я заедно първия път, когато пристигнахме двамата в Манхатън, спомняш ли си? Тя е на деветдесет и пет години, не вярвам да има ножовка за метали. Няма как да ти помогне.

— Кой тогава?

— Чакай да помисля. Може би ми се върти в главата една идея, но трябва да телефонирам, за да не те изпратя на неверен адрес.

— Окей, обади ми се пак, но побързай, умолявам те.

Тя затвори и стисна юмруци. Габриел я погледна в очите. По вибрациите на тялото на партньорката си можеше да усети смесицата от гняв и объркване, която я заливаше.

— Кой точно е този Сеймур?

— Моят заместник в криминалната бригада, а също и най-добрият ми приятел.

— Сигурна ли сте, че може да му се има доверие?

— Абсолютно.

— Не разбирам перфектно френски, но не усетих да е много загрижен да ви помогне…

Тя не отговори. Той продължи:

— А хотелът; до нищо ли не ни доведе?

— Не, както сам чухте, нали слушате разговорите.

— От подобно разстояние трудно би могло да бъде иначе. Госпожата ще ми прости недискретността, предвид обстоятелствата — защити се той с подигравателен тон. — И както благоволихте да ми припомните, не сте сама в затрудненото положение!

Обезнадеждена, тя изви глава, за да избегне погледа на Кийн.

— По дяволите, престанете да ме зяпате така. Нямате ли на кого другиго да се обадите? Някого, когото да предупредите: жена, приятелка…

— Не. По едно момиче във всяко пристанище, това е девизът ми. Свободен съм като вятъра. Свободен като нотите, които излитат от пианото ми.

— С една дума: свободен и сам. Познавам много типове, подобни на вас.

— А вие нямате ли съпруг или гадже?

Тя отклони въпроса с поклащане на глава, но той усети, че е поставил пръст в някаква рана.

— Не, сериозно, Алис: омъжена ли сте?

— Гледайте си работата, Кийн.