Ланселот, рицарят на каруцата

Не се показа никак лош, преследва той голяма цел, не би се никой друг заел, а гибел дебне го оттука. Но бог да му даде сполука.“ Унесе я тогава сън и спа, докато съмна вън. Щом се разпукна заревото, веднага стана от леглото. И рицарят, събуден вече, надигна се и се облече, взе сам доспехи да надява. Дойде девицата тогава, видя го, че е притъкмен. „Добър да ви е този ден“ — му рече тя със бодър глас. „Госпожице, а и на вас“ — отвърна рицарят. И рече, че много закъснява вече. и конят ще му трябва пак. Госпожицата даде знак и каза: „Сир, дойде мигът да тръгна с вас на дълъг път, ако все пак се осмелите ведно със мене да вървите по обичаи и привички, познати тъй добре на всички във кралство Логър отпреди.“21 Привички, нрави, свободи такива имало отдавна: ако девица благонравна я срещне рицарят сама, и да пропадне вдън земя, отдава почести дължими, за да спечели честно име. Насили ли я той, с позор покрит ще е във всеки двор. Но води ли я рицар друг, а нему се прииска тук да влезе с него във двубой и с меч да я спечели той — каквото иска с нея прави и всичко е в добрите нрави. Затуй бе казала дали ще иска да се осмели, навсякъде като я води. До него никакви несгоди не би й никой причинил. „И знам, не би се и решил, че с мен проклетника проклет ще се разправя най-напред.“ „Това желаех, да вървим!“ И рече коня й любим да оседлаят. Нейни хора изведоха й го на двора след рицарския боен кон. И се качиха напокон. В галоп поеха след това. Сега към нейните слова внимание не прояви, ни дума той не промълви: не му тежеше мисълта. Отворила бе Любовта дълбока рана в него, боже, превръзка никаква не сложи, за да му мине, да е здрав, той беше рицар с нрав корав — с превръзка, с цяр да се теши, щом раната му се влоши! Понасяше я драговолно. Ту пряко, ту заобиколно по пътя верен те вървяха. Встрани една чешма видяха. Насред поляна бе чешмата с една полица простовата, отгоре гребен стародавен, от кост и злато, бе забравен. От времето — и знам добре — на великана Изоре22 не е намиран по-красив. Блестяха в гребена коси, останали дори до днеска от женска някаква прическа. Съгледа нашата девица чешмата с простата полица. Решила да го отклони, от пътя свърна настрани. А рицарят, като преживя все мисълта си най-щастлива, не забеляза въобще от пътя как отбиха те. Това когато забеляза, не че е сбъркал сам си каза — реши, че тя встрани е свила, от пътя им се е отбила и от опасности познати. „Госпожице, насам елате, посоката ви е погрешна, целта ни става безуспешна встрани от правилния път. «Сир, по-добре по този рът, посоката чудесно зная.» Отвърна й: «Не ще гадая, госпожице, сега каква е мисълта ви, но това е пътя верен, там зад нас. По него щом съм тръгнал аз, не ща посоки непознати. И моля ви, насам елате, поемам аз по път познат!» И стигнаха така назад чешмата с гребена отгоре. «Със сигурност — той проговори не съм до днеска виждал гребен такъв красив, почти вълшебен.» «О, моля, дайте го на мене!» «Тогава ваш е без съмнение.» Наведе се от коня, взе го. Подавайки го, дълго в него се взира. И в косите. В тях. Девицата избухна в смях. Какво й става, за какво ли се смее? После я помоли, а тя му каза: «Замълчете» от мен не ще го разберете!“ „Защо?“ — „Защото ми додея.“ А той като я чу, закле я като човек, повярвал свято в едно приятелство, когато на думата си то държи: „Обичате ли без лъжи, въпия тази ви любов, да коленича съм готов: не крийте повече от мен.“ „Щом тъй ме молите смирен, тогава ще ви кажа, няма за нищо аз да ви измамя: да, гребена изкусно правен е от кралицата оставен. И още нещо, сир — косите, които виждате увити по зъбите му, тъй златисти, тъй нежни, толкова искристи, са от главата й красива — не са израсли в друга нива.“ „Крале, кралици доста има, не са ни двама, нито трима. Коя е, боже, най-подир?“ „Кълна ви се — тя каза, — сир, на крал Артур е тя жена.“ На рицаря му премаля, изгуби сили, но добре, че сети се да се подпре връз лъка преден на седлото. А удиви се тя, защото без мисли някакви злорадни реши, че той след миг ще падне. Уплаши се, не я корете, че от припадък той обзет е.