Ланселот, рицарят на каруцата

и си излизат по желание.»“ И рицарят без колебание, щом хвана плочата, я вдигна, дори окото му не мигна — в миг, докато се разбере. От десет души по-добре. Монахът смаян впи очи и му призля, кажи-речи, и небесата призова, че чудо хем като това за цял живот не бе видял. И рече му: „Сир, бих желал да чуя аз сега поне какво е името ви.“ — „Не, кълна се, вече съм без име.“ „Наистина, това тежи ми, но ако ми го назовете, и полза тук ще извлечете, и доброта ще ви пречисти. Отде сте, от кои земи сте?“ „Че рицар съм, личи по мен, и в кралство Логър съм роден. Това са моите ответи, а вие, моля ви, кажете кой в гроба ще почива в мир.“ „Тоз, който ще избави, сир, ония, хванати в капана на кралството и на зандана.“ И рицарят му рече: много за него ще се моли богу, а и на всичките светии. Едва след тези залисии при девата отиде той. Навън до първия завой изпратен беше от монаха. А после, като взе да яха девицата отново коня, монахът каза й за оня какво е сторил и нехае. Тя името му ако знае, помоли я да му го каже, а тя отвърна му, че даже не го познава отпреди, но смело може да твърди, че няма рицар друг такъв, надлъж и шир във всичко пръв. След тези думи го остави, след рицаря се тя отправи. Ония двамата след тях видяха стария монах — гласи се в църквата да влиза. И оня рицар стар по риза му рече: „Сир, отвънка бяхте и рицар тук дали видяхте с една девица отстрани?“ „Не, няма да ме затрудни и няма думи да пожаля да кажа истината цяла: току-що тръгнаха оттук. А вътре той, не някой друг, едно голямо чудо стори — повдигна плочата нагоре от мраморния саркофаг, та и не се замисли чак — нали я знаете, смълчани сте чели буквите вдълбани. Кралицата ни се гласи — и всички други — да спаси от безразсъдната злина. До днес от мъж и от жена, ни раждан бил е, ни прославян е рицар друг, на него равен.“ Бащата рече на сина си: „Е, синко, ти защо се свъси? Храбрец е той с юнашки нрав. Разбираш кой не беше прав и по-неразсъдлив от мен, И да ми дават Амиен,30 не бих те пуснал с него в бой, макар че рицари безброй надвивал си не на шега. Но да се върнем с теб сега, безумство е да продължим след тях глупашки да вървим.“ „Съгласен съм, не би могло то от полза да ни е теглото. Я да се върнем по-безшумно.“ Това те сториха го умно. А тук до рицаря отдясно, госпожицата всекичасно взе да увърта и да суче, та името му да научи. С молби, с въпрос един и същ тя питаше го неведнъж, та той с досада чак й рече: „Отде съм, аз ви казах вече — от царството на крал Артур. И да ме правите на щур, пак името си ще забравя.“ А тя помоли го тогава да се сбогуват. Чест томува — сърдечно с нея се сбогува. Самичка върна се назад, а той до късно следобяд сам язди с крачка равномерна. По залез слънце, след вечерня, той рицар непознат съзря, излязъл от една гора, където ходил бе на лов. И шлема си, лъщящо нов, а пък и дивеча — каквото бог дал, бе вързал за седлото на сивия си бързоходник. И този дребен благородник31 към рицаря се отклони с покана да го подслони: „Нощта настъпва, сир, и време е тук подслон да се приеме, ако предлагат го с добром. Съвсем наблизо имам дом, където да ви заведа. За госта, както е реда, ще вложа сили и старание, зарадвайте ме със внимание.“ „И аз от радост съм обзет.“ Изпрати своя син напред, да сторят у дома веднага за гост каквото се полага, трапеза бързо да се сложи. Синът му колкото се може по-бързо и със лекота изпълни му заповедта, пришпори коня си натам. А двамата едвам-едвам, без грижи пътя извървяха и в замъка най-после спряха. На благородника жената за дама с вкус е всепризната. Те имат синове петима — оръженосците са трима,32 а рицарите млади — двама; две щерки — по-красиви няма. Не беше никой тук роден, намираха се всички в плен, като изгнани ги държаха отдавна в замъка, а бяха родени в кралство Логър чак. А домакинът госта драг въведе в двора. И не само насреща им дойде жена му: и синове, и дъщери го поздравиха и дори от коня леко го свалиха — не чакат знак с покорност тиха от господаря уважаем. Те знаеха добре: баща им за пример иска да ги сочат. На госта радваха се с почит.