Ланселот, рицарят на каруцата

Тогава ще се пазаря, измама търсите с мира. Е, да, по чуждите места ценят по-лесно смелостта. Човек далечен и немил така не би се противил, тъй както пречите ми вие. Не от възможни поразии — от укора се притесних. Но който укорява лих едно желание голямо — разпалва огъня му само. Послушам ли ви аз, тогава бог няма радост да ми дава. Ще вляза в бой“ — реши сина. „В апостол Петър се кълна — бащата рече, — виждам как не чини мойта реч петак. Възпирах ли те, сине мил? По-скоро съм те насърчил. И рицаря не ще помръднат словата ми, а ще се сбъднат, защото ще те победи.“ На рицарите нареди пред него всички да застанат и заповяда им да хванат сина му заядлив по-бърже. „По-скоро трябва да се върже, а не да му търпя позора. Да, вие тук сте мои хора, дължите ми любов и вяра, и в името на вярност стара ви заповядвам и ви моля. Той прави глупости от гола хлапашка горделивост. Тя причина е за дързостта.“ Отвърнаха, че ще го вържат или с ръце ще го задържат и няма, укротен, да може да влезе в бой, ще се наложи девицата да върне после. Да става тука на въпрос ли, че могат да го изтърват? „Не ти ли изветря умът? — бащата рече. — Казвам аз: ти нямаш сила, нито власт да накърниш честта томува, каквото то и да ти струва и да те мъчи безизходно. На мен което е угодно, това ти мъдро обещай. И волята ми ти узнай: Ще тръгнем двама — ти и аз, та сам да начешеш свойта краста — след рицаря в нощта дори и през поля, и през гори конете ще вървят в раван. По начин и от теб желан ще сме след него. Можеш, мили ми сине, да изпробваш сили във битка, почне ли такава.“ Синът се съгласи тогава, но по принуда. А баща му, видял това, му каза само, че ще го придружи, обаче от него помощ да не рачи. Когато случката видяха ония, дето тука бяха, си казаха: „Отсъди царски. За онзи рицар каруцарски навярно е щастлив деня, възлюблената на сина отвежда, а и господаря. Как на сина да имаш вяра, той няма качества, изглежда, щом рицарят му я отвежда — проклет да е от небесата, заради него спря играта. Да почнем нашата игра!“ Извиха танци и хора. И тръгна рицаря тогава и взе да се отдалечава. Госпожицата не остана, след него тръгна без подкана. Вървяха те по своя път. Отзад бащата и синът ги следваха. До вечерта видяха прелестни места. Покрай ограда най-подир те стигнаха до манастир и гробище със зид висок. И не като глупак убог постъпи рицарят — пешком той влезе в този божи дом. Госпожицата пред вратата държа на коня му юздата. Помоли се, излезе той от манастирския покой. И се зададе срещу тях, да го пресрещне, стар монах. Смирено рицарят замоли монаха да рече какво ли таи се зад зида голям. Чу отговор, че има там гробове. И реши завчас: „Водете ме. И бог е с вас.“ „На драго сърце, сир.“ Отпреде към гробището го поведе покрай гробове в пустош няма, красиви — и такива няма до Донб и до Памплона даже;28 ту надпис скръбен му покаже, ту му посочи имената на тези, дето са в земята. Взе рицарят да ги чете и му се заредиха те: „Тук ще почива сир Говен, тук Леонес, а тук Ивен.“29 И още саркофази той видя на рицари безброй, най-видните и най-добрите от замъците и земите. А между всички най-добри най-хубавия той откри — вълшебства мраморни блестяха. Повика рицарят монаха: „Какъв е този саркофаг?“ Монаха му отвърна благ: „Видяхте буквите вдълбани. Ако от вас са те разбрани, сам вече сте си тълкувачът и знаете какво те значат.“ „А тоз, от къс голям изсечен?“ Отшелникът тогава рече: „Ще ви разкажа, няма как. Това е чуден саркофаг и с нищо несравним до днес, богат и украсен с финес, невиждан даже и насън, красив отвътре и отвън. Но забравете го. Защо? Не е по силите ви то да хвърлите взор вътре сам. Човек се иска по-голям и силен, за да го отвори, да вдигне плочата отгоре и в гроба да се озове. И трябват за това не две ръце, ами мъже седмина и всеки да е юначина. И надписа да ви посоча: «Тоз, който вдигне тази плоча със свои сили, ще избави жените и мъжете здрави, затворени в земи такива, в които само се отива, отдето учени и знатни не знаят пътища обратни. Там чужденците са в затвора, а влизат всички местни хора