Ланселот, рицарят на каруцата

Наистина не съм разбрал, че брода сте ми забранили. От удара изгубих сили. За миг юздата ви да хвана — ще видите една закана.“ А рече другият: „Ами! Опитай се и я вземи — поука ще ти дам добра. Не давам пукната пара за твоята заплаха дръзка.“ Отвърна му: „Ще ме насъска нахалството ви към разплата, да хвана най-напред юздата!“ Дойде сред брода онзи. Тук отляво рицарят в юмрук юздата стисна му, защото отдясно сграбчи му бедрото, задърпа с мощ ожесточена, пазачът-рицар чак застена — изтръгват, стори му се, цяло парче от неговото тяло. Помоли го да го остави: „Я според рицарските нрави — да бъдем като равен с равен — вземи щита и коня славен, и копието за двубой.“ „Кълна се, не — отвърна той, — че пуснеш ли такъв, веднага от теб страхливо ще избяга.“ А онзи се засегна много: „Качи се, рицарю, ей богу, на коня, здраво възседни го. Заклевам се в честта си мигом, че няма да се втурна в бяг. Обиди ме, и още как.“ Отново рицарят му рече: „Закле ми се в честта си вече, но още ще се закълнеш — за бягство нямаш скрит стремеж. и няма да ме пипнеш с пръст, ще си далече, честен кръст, докато седна на седлото. Това за теб е най-доброто, ще си изпатиш инак зле.“ И другият му се закле. Намери си щита, дори и копието си откри — видя да плават във водата и ги отнасяше реката на по-далечно разстояние. Отиде коня си да хване. Когато вклещи го с нозе, щита за ремъците взе, на хълбок — копието. Тук пришпориха един към друг конете с бясна бързина. Пазачът-рицар, ето на, във пристъпа си изпревари, с такава сила го удари, че копието си строши. А този пък го съкруши — на брода с удар го запрати, в дълбокото и той да пати. От коня слезе след това и на брега го призова да тръгне с него в плен далеч. Извади после своя меч, а онзи пък изтегли своя, стоманен и блестящ, за боя, кръстосаха ги несмирени. Със щитовете позлатени отбиха всякаква заплаха. Те мечове добре въртяха, не ги оставяха на мира — и удар удара сподиря. А рицарят насред двубоя усети вдън душата своя голяма мъка и уви, си каза той, май зле върви по пътя си избран, за жалост, щом хвърля времето нахалост сам рицар тук да победи. Да бе го срещнал по-преди, не би помислил здрав тогава със него да се занимава, обзе го затова тъга, че се хаби ранен сега, а си отива тоя ден. Нахвърли се ожесточен. Пазача тук на бяг удари да мине брода, но не свари, преследван по петите той, и свърши целия двубой, че по очи беглецът падна. Над него клетва безпощадна изрече рицарят — та оня сред брода блъсна го от коня, от мислите го отклони! Госпожицата отстрани, видяла всичко, дето стана, чу тази негова закана. Помоли с просба трепетлива пред нея да не го убива. Но рече той, че би могъл към него да е само зъл — не го е мъчил друг така. Към него тръгна с меч в ръка.. А оня сгърчи се в тревога: „Към мене в името на бога бъдете милостив, ви моля.“ „Свидетел ми е бог, че воля по-зла от твоята не знам, от бога после нямаш срам — да те щадят за твойто зло. Това и с други е било. Така и с тебе ще направя, защото милостта се дава, след като я измолиш ти. Ала едно запамети: Да идеш, та макар без стража, като затворник, дето кажа.“ И тук нещастникът закле се. Госпожицата се намеси: „Достойни рицарю, в честта ти заклевам те, на виновати щом можеш милост да дадеш, не му гласи затвор зловещ, затворника на мене дай — на неговия ходатай, пък аз все някога макар ще те даря, какъвто дар от мен и да си пожелал.“ Признанието й разбрал по думите и по гласа, освободи го начаса. Смутена, взе да се терзае, че може той да я познае, а тя не искаше това. И тръгна рицарят. Слова за сбогом двамата мълвят: „Да ви помага бог из път.“ И язди дълго. Ето на, че срещна той по здрачина отново някаква девица, прекрасна млада хубавица, нагиздена, сама върви. Девицата го поздрави съвсем според добрите нрави, а той отвърна: „Много здраве бог нека ви дари с добро.“ Тя рече му: „Сир, моят дом съвсем наблизо нагласен е за вас, със ваше позволение. Там вие ще сте приютен, но ако легнете до мен. Това предлагам и ви каня.“ За други би била желана такава дързост спрямо мъж, а той помръкна изведнъж и отговори й веднага: