Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Алексис Зорбас
Алексис Зорбас - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Алексис Зорбас

Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:

Увлекателен разказ за една неспокойна човешка съдба, за великото и нищожното в живота, за трагичното и комичното, за бунта и примирението, за възвишеното и първичното, за Алексис Зорбас, когото Никос Казандзакис нарича „този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.“
1 ... 5 6 7 8 9 10 11 12 13 ... 121
Перейти на страницу:

— Стари политиканствувания! — промърмори презрително той. — Не ги е срам!

— Какво ще рече това, „стари политиканствувания“, Зорбас?

— На, всички тези неща: крале, републики, депутати, маскарлъци!

В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро; до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствувания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.

Скриптяха въжетата по мачтите, бреговете танцуваха, жените бяха станали жълти като восък. Бяха сложили оръжие — мазила, фуркети, гребенчета, — устните им бяха побелели, ноктите посинели. Разрошиха се свраките, паднаха чуждите пера — панделки, фалшиви вежди, фалшиви бенки, забрадки — и като ги гледаше човек такива, готови да повърнат, изпитваше отвращение и голямо съчувствие към тях.

Прежълтя и Зорбас, позеленя, блестящите му очи помътняха. Едва надвечер погледът му просветна; протегна ръка и ми посочи два големи делфина, които подскачаха и се надбягваха с парахода.

— Делфини! — възкликна той радостно.

И тогава за първи път забелязах, че показалецът на лявата му ръка беше откъснат почти наполовина.

— Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? — извиках аз.

— Нищо! — отвърна той, засегнат, че не се зарадвах, както трябва на делфините.

— Някоя машина ли го е откъснала? — настоях аз.

— Каква ти машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!

— Сам ли? Защо?

— Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! — каза той, като повдигна рамене. — Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!

Беше забравил морето, не хапеше вече лимона, погледът му се проясни.

— И тъй? — рекох. — Ами пръстът?

— На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…

— Ами не те ли заболя?

— Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата — тури му сатъра тогава!

Слънцето залезе, морето се поуспокои, пръснаха се облаците. Вечерницата звънна на небето. Погледнах морето, погледнах небето, потънах в размисъл… Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш… Но спотаих вълнението си.

— Лоша система е тази, Зорбас! — казах аз със смях. — По същия начин и един аскет веднъж, казват житиетата, видял една жена, пламнал, грабнал една брадва…

— Да го вземат мътните! — пресече ми думата Зорбас, който се досети какво щях да кажа. — Да отреже това нещо! Да пукне дано, серсеминът! Ами че негова милост никога не пречи…

— Как! — упорствувах аз. — Пречи и още как!

— В какво?

— Да влезеш в царството небесно.

Зорбас ме погледна косо, подигравателно.

— Ами че това бре, глупако — рече той, — е ключът за рая!

Вдигна глава, изгледа ме внимателно, сякаш искаше да прецени какво мисля за задгробния живот и царства небесни, за жени и попове, но, изглежда, не можа да разбере много нещо и поклати скептично посивялата си проядена глава.

— Сакати не пускат в рая! — рече той и замълча.

Изтегнах се в кабината си, взех една книга. Буда все още властвуваше над тревогите ми; зачетох „Диалога между Буда и Пастира“, който през последните години изпълваше гърдите ми с мир и сигурност.

„Пастирът: — Яденето ми е готово, издоих овцете си; залостена е колибата ми, пламти огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Нямам вече нужда ни от храна, ни от мляко; ветровете са моята колиба, угасна огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Пастирът: — Имам волове, имам крави, имам бащини ливади и един бик, който покрива кравите ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Нямам нито волове, нито крави; нямам ливади. Нямам нищо. Не се боя от нищо; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Пастирът: — Имам си една пастирка, послушна и предана; от години вече е моя жена и ми е хубаво да си играя с нея през нощта; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!

Буда: — Имам една душа, послушна и свободна; от години вече я упражнявам и уча да играе с мен; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!“

1 ... 5 6 7 8 9 10 11 12 13 ... 121
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)