Алексис Зорбас

— Стари политиканствувания! — промърмори презрително той. — Не ги е срам!

— Какво ще рече това, „стари политиканствувания“, Зорбас?

— На, всички тези неща: крале, републики, депутати, маскарлъци!

В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро; до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствувания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.

Скриптяха въжетата по мачтите, бреговете танцуваха, жените бяха станали жълти като восък. Бяха сложили оръжие — мазила, фуркети, гребенчета, — устните им бяха побелели, ноктите посинели. Разрошиха се свраките, паднаха чуждите пера — панделки, фалшиви вежди, фалшиви бенки, забрадки — и като ги гледаше човек такива, готови да повърнат, изпитваше отвращение и голямо съчувствие към тях.

Прежълтя и Зорбас, позеленя, блестящите му очи помътняха. Едва надвечер погледът му просветна; протегна ръка и ми посочи два големи делфина, които подскачаха и се надбягваха с парахода.

— Делфини! — възкликна той радостно.

И тогава за първи път забелязах, че показалецът на лявата му ръка беше откъснат почти наполовина.

— Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? — извиках аз.

— Нищо! — отвърна той, засегнат, че не се зарадвах, както трябва на делфините.

— Някоя машина ли го е откъснала? — настоях аз.

— Каква ти машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!

— Сам ли? Защо?

— Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! — каза той, като повдигна рамене. — Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!