Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Ето това е! — промълви той с нежност и отново го постави внимателно на стола.
Моряците се чукаха с чашите си, заливаха се в смях. Един от тях потупа ласкаво капитан Лемонис по рамото.
— Е, ама ти е било четири-пет, а, капитан Лемонис, кажи си правичката! Един господ знае какви големи свещи си обещал на свети Никола!
Капитанът сви щръкналите си вежди.
— На, кълна се в морето бре, момчета — когато видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: „Ех мари, Катерина! Де да бях сега в леглото ти!“
Избухнаха отново в смях моряците, засмя се и капитан Лемонис.
— Какъв звяр е това човекът, брей! — рече той. — Архангелът застанал вече над него с меч в ръка, а акълът му пак там! Пфу, да пукне дано, мискинът му неден!
Плесна с ръце.
— Ей, кафеджията! — извика той. — Донес да почерпиш момчетата!
Зорбас беше наострил уши и слушаше. Извърна се, изгледа моряците, сетне мен.
— Къде „там“? — запита ме той. — Какво разправя този?
Но изведнъж се досети и подскочи.
— Браво, бре! — рече той удивено. — Това моряците знаят тайната. Ами че иначе защо се борят ден и нощ със смъртта!
Махна с ръчището си.
— Както и да е — каза той, — друг тропар е и това. Да се върнем на думата си: да остана ли, или да си вървя? Решавай.
— Зорбас — казах аз и едва се сдържах да не сграбча ръката му. — Зорбас, съгласно! Ще дойдеш с мен! Аз имам лигнитна мина в Крит, ще надзираваш работниците. Вечер ще се изтягаме и двамата на пясъка край брега — жена, деца, кучета нямам, — ще ядем и ще пием заедно. А след това ще свириш на сандур.
— Ако имам кеф, чу ли? Ако имам кеф. Ще ти работя колкото щеш — роб ти ставам! Но сандурът е друга работа. Звяр е той, свобода иска. Ако имам кеф, ще свиря и ще пея дори. И ще играя и зейбекското хоро, и касапското, и пендозали4, но трябва да сме наясно — да имам кеф! Чисти сметки — назориш ли ме, изтървал си ме! В тия работи, трябва да знаеш, аз съм човек.
— Човек ли? Какво искаш да кажеш?
— Ами на — свободен.
— Ей, кафеджията! — извиках аз. — Още един ром!
— Два рома! — обади се Зорбас. — Ще пиеш и твоя милост, да се чукнем. Ром с градински чай сватлък не прави; ще пиеш и твоя милост ром. Та да стане сватлъкът.
Чукнахме чашите си; беше се разсъмнало вече съвсем. Параходът свиреше. Дойде лодкарят, който беше откарал багажа ми на кораба, и ми направи знак да тръгваме. Станах; побутнах леко Зорбас по рамото.
— Да вървим — казах, — в името божие!
— И на дявола! — добави спокойно Зорбас.
Наведе се, взе сандура под мишницата, отвори вратата и излезе пръв.
II
Море, мека есенна сладост, окъпани в светлина острови, прозрачно було от ситен дъждец, което покриваше безсмъртната голота на Гърция. „Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея.“
Много радости има на този свят — жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров — струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая. Никъде другаде не се пренасяш толкова спокойно и леко от действителността в мечтите: границите се разтапят, а мачтите и на най-проядения кораб пускат филизи и гроздове; наистина тук, в Гърция, чудото е неизбежното цвете на нуждата.
Към обяд дъждът престана, слънцето разкъса облаците и се показа, свежо, приятно, току-що окъпано, и започна да гали с лъчите си любимото му море и суша.
Стоях на носа на кораба и се любувах, чак до края на морския хоризонт, на чудото; а вътре в кораба — хитри, изпечени гърци, дребно търговски глави, махленски кавги, едно раздрънкано пиано, почтени, жлъчни лицемерки, тягостна, еднообразна провинциална мизерия. Идеше ти да хванеш кораба за двата края, да го натопиш в морето, да го разклатиш хубавичко, та да се махнат всички гадини, които го мърсят — хора, мишки, дървеници, — и да го поставиш отново върху вълните, празен и измит.
Понякога пък изпитвах съчувствие, някакво особено съчувствие, будистко, студено, като последица от сложни метафизически размишления. Съчувствие не само към хората, а към целия свят, който се бори, крещи, плаче, надява се и не вижда, че всичко е мираж на Нищото. Съчувствие към гърците, към кораба, към морето, към себе си, към работата с лигнита, към ръкописа на „Буда“, към всички тези празни съчетания от светлини и сенки, които в един миг разтърсват и омърсяват въздуха.
Гледах Зорбас, който прежълтял от морската болест, се беше свил намусен върху куп въжа на носа на кораба. Помирисваше един лимон и даваше ухо към разговорите на пътниците — този се нахвърляше на краля, онзи на Венизелос… Зорбас поклащаше глава, плюеше.
4
Буйно критско хоро. — Б. пр.