Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Вярваш ли в тези приказки?
— Не — отвърнах аз уверено.
— Е, тогава?
Нямаше никакво тогава — не вярвах, но се страхувах.
Приятелят ми постави леко лявата си ръка върху коляното ми, както имаше обичай да прави това в най-сърдечните мигове, когато разговаряхме и аз го подтиквах да вземе някакво решение, а той се дърпаше, но накрая приемаше и ме докосваше по коляното, сякаш ми казваше: „Ще сторя, каквото искаш, от обич…“
Клепачите му потрепнаха няколко пъти. Погледна ме отново. Разбра, че изпитвам голяма мъка, и се отказа да употреби любимите ни оръжия — смеха, присмеха…
— Добре — рече той. — Дай ми ръката си — ако един от двама ни изпадне в смъртна опасност…
Той млъкна, сякаш се засрами. Ние, които години наред се подигравахме с тези метемпсихически полети и поставяхме в един и същ кюп вегетарианци, спиритисти, теософи и ектоплазми…
— Е, и какво? — запитах аз, като се мъчех да отгатна това, което щеше да ми каже.
— Нека го приемем ей тъй, като шега — каза той бързо, за да се отърве от опасното изречение, в което се бе оплел. — Ако някой от двама ни изпадне в смъртна опасност, да помисли за другия с такава сила, че да го предизвести, където и да се намира… Съгласен?
Опита се да се засмее, но устните му се бяха сякаш сковали — не се помръднаха.
— Съгласен… — казах аз.
Приятелят ми се изплаши, да не би да е издал твърде много вълнението си, затова добави бързо:
— Не вярвам, разбира се, в такива въздушни психически връзки…
— Няма значение — промълвих аз, — нека…
— Добре тогава, тъй да бъде; нека се пошегуваме. Съгласен?
— Съгласен — отвърнах отново.
Това бяха последните ни думи. Стиснахме си мълчаливо ръце, пръстите ни се съединиха с копнеж, откъснаха се рязко и аз си тръгнах бързо, без да се обърна назад, сякаш ме гонеха. Понечих да извърна глава, за да погледна за последен път приятеля си, но се въздържах. „Не се обръщай! — заповядах си аз. — Стига!“
Цялата в кал е душата на човека, неугледна, недодялана, с все още груби, просташки чувства, и не може да предугади нищо ясно, сигурно; ако предугаждаше, колко различна щеше да бъде тази раздяла!
Светлината се усилваше, двете утрини се сливаха, любимото лице на приятеля ми — виждах го сега по-ясно — стоеше под дъжда, мокро, неподвижно, печално, във въздуха на пристанището. Стъклената врата на кафенето се отвори, морето изрева, влезе с разкрачена походка един моряк, късокрак, с провиснали мустаци. Радостни викове екнаха:
— Добре дошъл, капитан Лемонис!
Свих се в ъгъла си, помъчих се да съсредоточа отново душата си; но лицето на приятеля ми се беше разтопило вече в дъжда, беше изчезнало.
Капитан Лемонис беше измъкнал броеницата си и прехвърляше зърната, спокоен, тежък, мълчалив. Мъчех се да не гледам, да не слушам, да задържа още видението, което чезнеше. Да изпитам отново яда, който ме беше обзел тогава, не яда, а срама, когато приятелят ми ме нарече „книжен плъх“. Имаше право! Как тъй аз, който толкова обичах живота, бях затънал вече от години сред хартия и мастило! Приятелят ми, тогава при раздялата, ми помогна, отвори ми очите. Зарадвах се; след като знаех вече името на злочестината си, щях може би по-лесно да я надвия. Тя като че ли не беше вече нищо пръснато, безплътно, неуловимо; сякаш беше приела плът и сега можех по-лесно да се боря с нея.
Острата дума на приятеля ми тлееше вътре в мен и оттогава търсех повод да захвърля книгите и да се заловя за дела. Отвращавах се и се срамувах да имам за духовен мой герб това лакомо животно. И преди месец намерих сгоден случай — наех в един кът от критското крайбрежие на ЛИБИЙСКО море една изоставена лигнитна мина и сега отивах в Крит да живея сред прости хора, работници, селяни, далеч от класата на книжните плъхове.
Приготвих се да замина, бях много развълнуван, сякаш това пътуване имаше някакъв много скрит смисъл; в себе си бях взел решение да поема по нов път. „Досега, душо моя — казвах си аз, — гледаше само сенки и се насищаше; сега те водя на месо.“
Бях готов; в навечерието на заминаването, ровейки се из книжата си, открих един полузавършен ръкопис. Взех го в ръце, запрелистих го колебливо. От две години вече ме изпълваше едно вълнение, един силен копнеж, едно семе — Буда. Чувствувах го в себе си как безспирно се храни, асимилира, връзва плод. Растеше, риташе, започваше да блъска гърдите ми, за да излезе. И сега не ми даваше сърце да го захвърля, не можех. При това беше вече много късно за един такъв духовен аборт.
В един миг, така както стоях и държах нерешително ръкописа, усмивката на приятеля ми се появи във въздуха, изпълнена с ирония и нежност. „Ще го взема! — заинатих се аз. — Не се страхувам от него, ще го взема, не се усмихвай!“ Увих го внимателно, сякаш повивах бебе в пелени, и го отнесох.