Алексис Зорбас

— Разбираш ли ти това, а, началство? — запита той измъчено.

Какво да разбера? Какво да му кажа? Или не съществува това, което наричаме бог, или бог обича убийствата и безчестията, или това, което наричаме убийства и безчестия, е нещо неизбежно в борбата и страданията на света…

Но се помъчих да намеря за Зорбас някакъв друг отговор:

— Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете — свободата.

— Ами семето? — рече Зорбас и удари с юмрук по масата. — За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с доброта и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах.

— Кой знае?

— Никой.

— Ами че тогава — извика Зорбас отчаян и хвърли гневен поглед наоколо — за какво са ми и параходите, и машините, и колосаните яки?

Двама-трима съсипани от морето рибари, които седяха на съседната маса и пиеха кафето си, се оживиха, подушиха кавга и наостриха уши.

На Зорбас му стана гадно, че го подслушват, и сниши глас.

— Я да ги пратим всички тия неща по дяволите — каза той. — Като се размисля за тях, иде ми да строша всичко, което ми попадне пред очите, някой стол или някоя лампа, или главата си о стената! И после, какво разбирам? Да му се не види макар! Плащам счупеното или отивам в аптеката да ми превържат главата. И ако ли пък има господ, е-е тогава вече зарежи я! Сигурно си гледа сеира горе от небето и примира от смях.

Махна изведнъж с ръка, сякаш пропъждаше някоя досадна муха.

— Както и да е! — каза той унило. — Исках да ти кажа следното: когато царският кораб пристигна, целият окичен със знамена, и започнаха топовните салюти, и когато принцът стъпи на критска земя… Виждал ли си някога цяло едно огромно множество от хора да пощурява, защото е видяло свободата, а? Не? Е, тогава, нещастнико, сляп си се родил, сляп ще си умреш. Аз, и хиляда години да живея, и, дето е речено, само торба кокали да остана, никога няма да забравя това, което видях в онзи ден. И ако можеше някак всеки човек да си избира сам рая си на небето, според вкуса си — така и трябва, това ще рече рай! — аз щях да кажа на господа: „Господи, нека моят рай да бъде един Крит, окичен с миртови клонки и знамена; и нека трае вечно онзи миг, когато принц Георгиос стъпва на критска земя… Нищо друго не ща!“

Замълча отново Зорбас. Засука мустак, наля догоре чаша ледена вода, изпи я на един дъх.

— Какво стана в Крит, Зорбас? Разправяй!

— Приказки ли ще приказваме сега! — рече Зорбас и пак закипя. — А бре, казвам ти, загадка е този свят, а човекът е голям скот. Голям скот и голям бог. Един комитаджия, един разбойник, който също като мен беше слязъл горе от Македония в Крит, Георгарос по име, и който беше извършил какви ли не поразии, една мръсна свиня, плачеше. „Какво плачеш бре, Георгарос? — му викам, а пък и на мен сълзите ми текат като река. — Какво плачеш бре, свиньо?“ А той се хвърли да ме прегръща и само току ме целува и плаче като дете. И след това измъкна, тази циция, кесията си, изсипа в скута си всичките златни лири, които беше обрал от турците, дето беше убил, и от къщите, дето беше оплячкосал, и започна да ги хвърля с шепи във въздуха. Разбра ли, началство? Това ще рече свобода!