Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Станах, качих се на палубата да ме лъхне чист въздух.
Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст — да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!
Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?
Следобед пристигнахме на нашия песъчлив бряг. Бял, съвсем ситен пясък, все още отрупани в цвят олеандри, смокини, рожкови, а още по-нататък, вдясно, нисък сив хълм без нито едно дръвче, който приличаше на извърнато към небето лице на жена; а под брадичката й, по шията, преминаваха тъмнокафявите жилки на лигнита.
Духаше влажен вятър, бухлати облаци се носеха бързо и смекчаваха лицето на земята, хвърляйки сянка върху него; други възлизаха застрашително по небето. Слънцето ту се затуляше, ту се показваше и лицето на земята просветваше и потъмняваше като живо и развълнувано лице.
Спрях се за малко на пясъка, погледнах наоколо. Свещената самота се разстла пред мен, горчива, изкусителна като пустинята. Сиреновата песен на Буда се възнесе из пръстта и обгърна душата ми; „Кога най-сетне ще се оттегля в пустинята — сам, без другар, единствено със свещената увереност, че всичко е сън? Кога ще си вдигна парцалите — и без никакви стремежи — ще се оттегля радостен в планината? Кога, след като виждам, че тялото ми е само болест и убийство, старост и смърт — свободен, без страх, изпълнен с радост, ще се оттегля в гората? Кога? Кога? Кога?“
Зорбас се приближи със сандура под мишница.
— Ето го лигнита! — казах аз, за да скрия вълнението си, и посочих с ръка към извърнатото нагоре лице на жената.
Но Зорбас смръщи вежди, не се обърна.
— Друг път това, началство — каза той, — нека първо да се спре земята. Люлее се още, дявол да го вземе, люлее се, мръсницата, като палуба. Да вървим по-скоро в селото!
И разтвори дългия си пергел.
Две боси селянчета, почернели от слънцето като фелахчета, изтичаха и нарамиха куфарите ни. Един митничар, синеок, пълен, пушеше наргиле в една барака, която представляваше митницата. Той ни изгледа косо, плъзна бавно поглед по куфарите, по едно време се размърда на стола си и понечи да стане, но го домързя. Вдигна бавно маркуча на наргилето.
— Добре дошли! — произнесе лениво той.
Едно от селянчетата се приближи към нас и ни намигна с черните си като маслини очи.
— От Стара Гърция5 е! — рече то подигравателно. — Мързи го!
— Ами критяните не ги ли мързи? — рекох аз.
— Мързи ги… мързи ги… — отвърна критянчето, — но другояче…
— Далеч ли е селото?
— Ами! На един хвърлей! Ето там зад градините, в долчинката. Хубаво село, господине, има от всички божи блага: рожкови, зеле, зехтин, вино. А ей там, на пясъка, растат най-ранните краставици в Крит. Идва онзи вятър от Арабия и ги кара да растат; ако останеш да спиш нощем на бостана, чуваш ги как скърцат — къррр, къррр, къррр! — растат.
Зорбас вървеше отпред и залиташе, все още замаян.
— Смелост, Зорбас! — извиках му аз. — Хванахме корен, не се бой!
Вървяхме бързо. Пръстта бе размесена с пясък и мидени черупки; тук-там по някой сноп тръстика, отровен млечок. Задуха. Облаците все повече се снишаваха, въздухът стана тежък.
Минавахме край една голяма смокиня; стволът й беше раздвоен, усукан, беше почнал да се изкорубва от старост. Едно от момчетата с куфарите се спря, издаде напред брадичката си, посочи ми старото дърво.
— На господарската щерка смокинята! — рече то.
Спрях се. На тази земя на Крит всеки камък, всяко дърво си имаше своята трагична история.
— На господарската щерка ли? Защо?
— По времето на дядо ми една господарска щерка залюбила едно младо овчарче. Но баща й не го искал; плачела, викала, деряла се господарската щерка, но старият си знаел своето! Не щеш ли, една вечер двамата влюбени изчезнали… Дирили ги ден, два, три, седмица — потънали сякаш вдън земя! Ала било лятно време, засмърдели, тръгнали хората по вонята и ги намерили под тази смокиня, разкапани и прегърнати. Разбра ли? Открили ги по вонята! Пфу! Пфу! — рече момчето и прихна да се смее.
5
Касае се за континентална Гърция. — Б. пр.