Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— Какво търсиш? — попитах.
Чуваше се вой на сирени. Не след дълго полицаите щяха да тръгнат по петите на малолетните подпалвачи. Мат Слоун сигурно вече беше дал показания. И вероятно беше извъртял цялата история така, че двамата с Тайсън да излезем виновни.
— Ето я! Слава на боговете! — Анабет измъкна златна драхма — една от монетите, които използваха на Олимп. От едната страна имаше изображение на Зевс, а от другата — на „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Никой шофьор на такси в Ню Йорк няма да приеме драхма — обадих се аз.
— Стети! — извика тя на старогръцки. — О харма диаболес!
Както винаги, щом заговореше на езика на Олимп, някак си веднага започвах да разбирам. Думите означаваха: „Спри, колесница на прокълнатите!“.
Каквото и да беше намислила, едва ли щеше да ми хареса.
Анабет хвърли монетата на улицата, но вместо да звънне на асфалта, тя потъна в него и изчезна.
Първоначално не се случи нищо.
В следващия миг обаче асфалтът потъмня. Един правоъгълник с големината на място за паркиране като че ли се разтопи и отвътре забълбука червена като кръв течност. След това от нея изскочи кола.
Наистина беше такси, но не приличаше на обикновените нюйоркски таксита, тъй като не беше жълто, а сиво, сякаш обвито в пушек. Все едно беше направено от дим и човек можеше спокойно да мине през него. На вратата имаше надпис, който заради дислексията ми изглеждаше като „Стрите Гайри“.
Прозорецът към нас се отвори и се показа лицето на възрастна жена. Посивял бретон падаше върху челото и скриваше очите й и тя изговаряше думите по странен накъсан начин, все едно току-що си беше изпила успокоителните.
— Кой ще пътува? Закъде?
— Трима за лагера — отвърна Анабет. Отвори задната врата и най-спокойно ми даде знак да вляза.
— Ах! — изпищя старицата и насочи костеливия си пръст към Тайсън. — Такива като него не возим!
Какво й ставаше? Да не би днес да беше световният ден за заяждане с едри момчета?
— Ще платим двойно — обеща Анабет. — Още три драхми, след като стигнем.
— Става! — изврещя бабата.
Неохотно се пъхнах отзад. Тайсън се настани в средата, Анабет се качи последна.
Вътре също всичко беше сиво като в облак пушек, но изглеждаше достатъчно здраво. Седалката беше на буци и с изпокъсана тапицерия — като в повечето таксита. Между нас и бабата на волана нямаше преграда. Едва сега забелязах, че всъщност отпред се бяха натъпкали цели три старици с мазни бретони над очите, костеливи ръце и черни безформени рокли.
Бабата на волана изпищя:
— Лонг Айлънд! Никакви бакшиши, ха!
Настъпи педала на газта и от рязкото ускорение главата ми се удари в облегалката. От тонколоните се обади глас на запис: „Здравейте, аз съм Ганимед, виночерпецът на Зевс. Винаги, когато излизам за вино за повелителя ма небесата, си слагам колана!“
Огледах се, но вместо колан, видях голям черен синджир. Реших, че не ме е страх чак толкова… все още.
Таксито профуча през кръстовището с „Бродуей“ и сивокосата баба в средата изпищя:
— Внимавай! Наляво!
— Ако ми дадеш окото, Безумие, можеше да го видя! — оплака се тази, която държеше волана.
Да й даде окото ли?
Не успях да задам въпроса си на глас, тъй като тя завъртя рязко кормилото, за да избегне един камион, качи се на тротоара с двете гуми и зави в пресечката.
— Ужас — обади се третата баба, — дай ми монетата! Искам да я пробвам.
— Миналия път пак ти я пробва, Гняв! — отвърна шофьорката, която явно се казваше Ужас. — Сега е мой ред.
— Не е! — извика Гняв.
— Червено! — извика Безумие, която седеше в средата.
— Натисни спирачките! — заповяда Гняв.
Вместо това Ужас даде газ, качихме се пак на тротоара и помляхме една будка за вестници. Едва не повърнах.
— Извинявайте — обадих се, — но вие виждате ли?
— Не! — извика Ужас, която държеше волана.
— Не! — повтори седналата най-вдясно Гняв.
— Разбира се! — обади се Безумие, която беше в средата.
Обърнах се към Анабет.
— Слепи ли са?
— Не съвсем — отвърна тя. — Имат едно око.
— Едно?
— Да.
— Всяка?
— Не, едно общо.
Тайсън изстена и се хвана здраво за седалката.
— Лошо ми е.
— О, богове! — Бях виждал как повръща Тайсън на училищните екскурзии и много добре знаех, че не бива да съм близо до него в такива моменти. — Дръж се, здравеняко! Някой да има найлонова торбичка?
Трите сивокоси баби отпред продължаваха разгорещено да се карат и не ми обърнаха внимание. Обърнах се към Анабет, която също беше пребледняла и безмълвно й хвърлих оня поглед „защо го направи?“.