Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Хвърлих поглед през рамо. Тайсън забиваше юмрук в лицето на Трошача на кости. Великанът се сви на две. Но последният от човекоядците, Побойникът, беше проявил съобразителност и беше запазил гюлето си, дебнейки подходяща възможност. И в мига, в който Тайсън се обръщаше към него, той хвърли топката.
— Не! — изпъшках.
Гюлето улучи Тайсън право в гърдите. Ударът го запрати в стената и тя се срути върху него. Появи се дупка към улицата. Нямах представа как беше възможно Тайсън да е още жив, но той изглеждаше само леко зашеметен. Бронзовото гюле димеше в краката му. Тайсън посегна към него, но се олюля и падна върху купчината тухли.
— Е, май останах само аз! — извика Побойникът. — Като гледам, има достатъчно месце да си взема после и за вкъщи!
Взе ново гюле и се прицели в него.
— Недей! — обадих се аз. — Дошъл си за мен, нали?
Великанът изсумтя.
— Значи искаш да умреш пръв, така ли?
Трябваше да направя нещо. Въртоп беше някъде из руините наоколо.
Зърнах джинсите си сред димящата купчина дрехи в краката на великана. Ако успеех да стигна до тях… Знаех, че нямах шанс, но въпреки това поех напред.
Побойникът се разсмя.
— Обядът ми идва сам.
Вдигна ръка, за да метне гюлето. Затаих дъх — този път нямаше да ми се размине.
Изведнъж великанът застина. Смайване изтри тържествуващата му усмивка. Тениската над пъпа му се разцепи и се появи нещо като рог. Не, не беше рог, а искрящо острие на нож.
Гюлето падна от ръката му. Чудовището се взря в ножа, който го беше пробол откъм гърба.
— О! — Той се разпадна в зелен пушек и за миг си помислих колко ли щеше да страда „Слаткишчето“.
От пушека изскочи Анабет. Лицето й беше омацано и изподрано. На гърба й висеше опърпана раница, от джоба стърчеше бейзболната шапка-невидимка, в ръката си държеше бронзов нож, буреносносивите й очи искряха, сякаш в продължение на хиляди мили я бяха преследвали зли духове.
Мат Слоун, който през цялото време не беше помръднал, най-сетне се посъвзе. Премига срещу Анабет и явно я позна от снимката, която беше измъкнал от тетрадката ми.
— Това е момичето… Това е момичето…
Анабет го халоса по носа и той се просна на пода.
— Да не си посмял да закачаш отново приятеля ми!
В салона бушуваха пламъци. Момчетата тичаха наоколо и пищяха. Виеха сирени, някакъв глас нареждаше нещо по високоговорителите в коридора. През стъклената врата виждах как директорът — господин Бонсай, се мъчи да отвори; зад него се бяха скупчили още учители.
— Анабет — подех смаяно, — как… Откога си тук?
— От сутринта. — Тя прибра ножа в канията. — Опитвах се да издебна подходящ момент да поговорим, но все не успявах да те хвана сам.
— Значи сянката, която видях… — Лицето ми пламна. — Богове, надничала си в стаята ми!
— Нямаме време за обяснения! — отвърна строго тя, но също се изчерви. — Не исках да…
— Насам! — обади се женски глас. Вратата се отвори и възрастните нахлуха в салона.
— Ще се видим отвън — каза Анабет. — Доведи и него! — и тя посочи Тайсън, който все още седеше замаян сред отломките от стената. За моя изненада, в погледа й долових презрение.
— Какво?
— Нямаме време — рече тя. — Побързай!
Нахлупи вълшебната бейзболна шапка, която й беше подарък от майка й, и изчезна.
Така останах сам насред горящия салон в мига, в който вътре се озоваха директорът заедно с половината учители и двама полицаи.
— Пърси Джаксън? — обади се господин Бонсай. — Какво… как…
Тайсън изстена и се надигна изпод съборените тухли и парчета мазилка.
— О, как боли!
Мат Слоун дотича при нас. Изгледа ме уплашено и извика:
— Пърси беше, господин Бонсай! Той подпали салона! Треньорът Нънли ще ви каже! Той видя всичко!
Треньорът Нънли спокойно си четеше списанието, но за зла беда, щом чу името си, вдигна глава и измърмори:
— А? Хмм, мда…
Учителите се обърнаха към мен. Знаех, че няма да ми повярват, дори и да им кажех истината.
Измъкнах Въртоп от прогорените си джинси, дръпнах Тайсън за ръката и изскочихме на улицата през отвора в стената.
ТРЕТА ГЛАВА
Хващаме таксито на вечното проклятие
Анабет ни чакаше в една пресечка на „Чърч Стрийт“. Придърпа ни да се скрием настрани и в този момент по улицата профуча пожарна, устремила се към „Мериуедър“.
— Къде го намери? — попита строго тя, сочейки Тайсън.
При други обстоятелства щях страшно да й се зарадвам. Миналото лято с нея се разбирахме добре, въпреки ме майка й — Атина, не се понасяше много с баща ми. Честно казано, Анабет ми липсваше повече, отколкото бях готов да призная.
Но току-що бях преживял смъртоносно нападение от великани човекоядци, Тайсън беше спасил живота ми поне два-три пъти, а Анабет го зяпаше мрачно, все едно гой беше най-големият ни проблем.
— Приятел ми е — отвърнах.
— Бездомник ли е?
— Какво общо има това? А и не забравяй, че той те чува. Защо не го попиташ направо?
— Нима може да говори? — изненада се тя.
— Говоря — обади се Тайсън. — Красива си.
— Отврат! — изпъшка Анабет и отстъпи настрани.
Не можех да повярвам колко грубо се държеше. Сведох поглед към ръцете на Тайсън, бях сигурен, че са жестоко обгорени от огнените гюлета, но като че ли им нямаше нищо — бяха мръсни и покрити с белези, с черно под огромните нокти, но пък те винаги си изглеждаха така.
— Тайсън — измърморих смаяно, — на ръцете ти им няма нищо!
— Естествено — обади се Анабет. — Чудно ми е как лестригоните изобщо са се осмелили да те нападнат, след като са го видели.
Тайсън беше направо запленен от русата й коса. Опита се да я докосне, но тя го перна по ръката.
— Анабет — попитах, — за какво говориш? Лестри… какво?
— Лестригони. Чудовищата в салона. Лестригоните са огромни човекоядци, които живеят далеч на север. Одисей веднъж ги е срещнал, но аз никога не съм ги виждала толкова на юг.
— Лестри… Дори не мога да го произнеса. Нямат ли си някакво по-нормално име?
Тя се замисли за миг.
— Канадци — оповести накрая Анабет. — Хайде, да вървим. Трябва да се измъкнем оттук.
— Полицията ще ме обяви за издирване.
— Това е най-малкият ни проблем — отвърна тя. — Сънувал ли си?
— За Гроувър ли?
Анабет пребледня.
— Гроувър ли? Не. Какво за него?
Разказах й съня си.
— А ти за какво ме питаше? Какво си сънувала?
Очите й бяха забулени от буреносни облаци, мозъкът и препускаше с хиляда мили в час.
— За лагера — рече тя накрая. — Там яко са го загазили.
— И мама спомена нещо подобно! Какво е станало?
— Не знам със сигурност. Нещо не е наред. Трябва веднага да отидем там. През целия път от Вирджиния ме преследваха чудовища и се опитваха да ме спрат. Теб тормозили ли са те много?
Поклатих глава.
— Нито веднъж през цялата година. Само днес.
— Нито веднъж? Но как… — Погледът й се спря на Тайсън. — Аха, ясно.
— Какво?
Тайсън вдигна ръка, все едно се намираше в класната стая.
— Канадците в салона нарекоха Пърси… син на бога на моретата, нали?
С Анабет се спогледахме.
Не знаех как да му го обясня, но все пак Тайсън имаше правото да узнае истината, след като ме беше спасил, рискувайки живота си.
— Чувал ли си легендите за древногръцките богове, здравеняко? Зевс, Посейдон, Атина…
— Да — кимна той.
— Те наистина съществуват. Местят се заедно с центъра на Западната цивилизация и сега са в САЩ. Понякога имат деца от простосмъртни.
— Да — кимна отново Тайсън, все едно му говорех общоизвестни истини.
— Амиии, аз и Анабет сме деца на богове — рекох. — И сега се обучаваме да станем герои. Когато чудовищата ни открият, ни нападат. Великаните в салона бяха чудовища.
— Да.
Взрях се в него. Не изглеждаше нито изненадан, нито объркан, а това изненадваше и объркваше мен.
— Значи ми вярваш?
Тайсън отново кимна.
— И ти си… син на бога на моретата?
— Да — признах. — Баща ми е Посейдон.
Той се намръщи. Сега вече изглеждаше объркан.
— Но в такъв случай…
Чу се сирена. Край нас профуча полицейска кола.
— Нямаме време за обяснения — намеси се Анабет. — Ще говорим в таксито.
— Искаш да вземем такси до лагера? — изненадах се аз. — Знаеш ли колко пари…
— Довери ми се.
Поколебах се.
— А Тайсън?
Представих си какво щеше да стане, ако го вземех с мен в лагера. След като си умираше от страх на обикновено игрище с обикновени побойници, как ли щеше да се чувства в един тренировъчен лагер за деца на боговете? От друга страна, ченгетата сигурно вече го бяха обявили за издирване.
— Не можем да го оставим тук — реших. — Трябва да му помогнем.
— Аха — измърмори мрачно Анабет. — Длъжни сме да го вземем с нас. Хайде, да вървим.
Не ми хареса как прозвучаха думите й — все едно Тайсън беше заразноболен, когото трябва да закараме в болницата, но я последвах. Тримата се запромъквахме по страничните улички в квартала, а зад гърба ни се издигаше огромният димен стълб на горящото училище.