Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
За нещастие Клариса успя да привлече само шестима. Другите четирима продължаваха да тичат насам-натам с горящи шлемове. Анабет се втурна към тях да им помогне. Примами единия бик към себе си, след което си нахлупи шапката-невидимка и изчезна за огромна изненада на смаяния звяр. Другият бик се насочи срещу хората на Клариса.
Все още бях далеч от тях и нямаше как да им помогна. Клариса дори не ме беше видяла.
Бикът се движеше с изненадваща за размерите си скорост. Металният му гръб искреше на слънцето. Очите му бяха от скъпоценни рубини, а рогата от лъскаво сребро. От устата му струеше нажежен до бяло пламък.
— Не мърдайте! — заповяда на бойците си Клариса.
Каквито и други недостатъци да имаше, не можеше да се отрече, че поне беше смела. Тялото й беше едро и набито, а очите й бяха жестоки като на баща й. Изглеждаше родена да се бие, но не можех да си представя как щеше да удържи атаката на бика.
За съжаление в този момент на другия бик му писна да търси изчезналата Анабет и се обърна да нападне Клариса в гръб.
— Пази се! — извиках. — Отзад!
Май не биваше да се обаждам, защото викът ми само я сепна. Първият бик връхлетя защитниците и разкъса редицата им. Клариса политна и падна сред овъглената трева. Бикът я подмина, като извърна глава и обля с огнена струя лагерниците. Щитовете в ръцете им започнаха да се топят. Те хвърлиха оръжията и хукнаха, а вторият бик се насочи към Клариса, за да я довърши.
Метнах се към нея, сграбчих ремъците на бронята й и я издърпах изпод копитата на бика. Замахнах силно с Въртоп и направих дълбок прорез в задницата му, но чудовището само изскърца, изръмжа и продължи напред.
Мина покрай мен, без да ме засегне, но усетих топлината, която лъхаше от металната му обвивка. Върху нея човек спокойно можеше да си изпече филийка.
— Пусни ме! — дръпна ме Клариса. — Проклет да си, Пърси!
Хвърлих я до елата и се обърнах към биковете. Вече бяхме от другата страна на билото, под нас беше долината на лагера. Хижите, местата за тренировки, голямата къща — всичко беше поставено на карта, ако чудовищата минеха оттук.
Анабет крещеше на останалите да се разпръснат и да привлекат вниманието на биковете.
Първият зави в дъга и се устреми срещу мен. Когато премина през невидимата граница, която би трябвало да го спре, леко забави ход, все едно се бореше със силен насрещен вятър, но след това отново ускори. Вторият бик се обърна към мен, от прореза в задницата му излизаха пламъци. Не знам дали усещаше някаква болка, но рубинените му очи искряха, все едно беше твърдо решен да ми отмъсти.
Нямаше да успея да се справя с двата звяра едновременно. Трябваше да отсека главата на единия, преди другият да стигне до мен. Ръцете ми вече бяха изтръпнали и едва сега си дадох сметка откога не бях тренирал с Въртоп. Съвсем бях загубил форма.
Замахнах и в същия миг бикът изригна огън към мен. Сякаш въздухът пред лицето ми се възпламени, но за щастие навреме се изтърколих настрани. В дробовете ми не беше останала капчица кислород. Кракът ми се закачи в нещо — най-вероятно корен — и остра болка проряза глезена ми. Въпреки това успях да вдигна меча и посякох муцуната на чудовището. То отмина нататък обезумяло и дезориентирано. Преди обаче да се поздравя за победата, левият ми крак се преви. Глезенът ми беше изкълчен или може би дори счупен.
Другият бик се носеше устремено към мен. Нямаше как да се отдръпна от пътя му.
— Тайсън, помогни му! — заповяда Анабет.
— Не мога да мина! — жално изпищя Тайсън.
— Аз, Анабет Чейс, ти разрешавам да влезеш в лагера!
От небето отекна гръм. Изведнъж видях как Тайсън тича към мен и крещи:
— Пърси има нужда от помощ!
И преди да успея да реагирам и да го спра, той застана пред мен и посрещна бика в мига, в който от устата му изригваше ядрена експлозия.
— Тайсън!
Огънят се завъртя около него като торнадо. Виждах единствено тъмния силует на тялото му. Бях абсолютно сигурен, че от него ще остане само пепел.
Но когато пламъците утихнаха, Тайсън отново се появи. Нямаше му абсолютно нищо. Дори и дрехите му не бяха почернели. Вероятно бикът беше не по-малко изненадан от мен, защото се спря и го загледа глупаво, а приятелят ми сви юмруци и ги стовари в муцуната му.
— Лоша крава!
Юмруците му пробиха дупка в муцуната. От ушите на чудовището изригнаха пламъци. Тайсън го удари отново и бронзът се сви, все едно беше станиол. Главата на бика приличаше на обърната наопаки парцалена кукла.
— Падни! — извика Тайсън.
Бикът политна и се стовари на земята. Краката му потрепваха немощно във въздуха, от обезобразената му глава се дигаше пара.