Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— Пърси…
Той беше още по джинси и риза. Стоеше до вратата на залата за вдигане на тежести и държеше торбата с екипа в ръка.
— Нали ще… ъъъ…
— А, да. — Опитах се да скрия раздразнението си. — Разбира се.
Тайсън се шмугна в залата. Аз застанах отпред, за да го изчакам да се преоблече. Беше ми малко неудобно да го пазя така, но той всеки път ме молеше. Сигурно защото беше твърде окосмен и имаше ужасен белег на гърба, за който все не ми стигаше смелост да го попитам как го е получил.
Така или иначе, опитът ми показваше, че ако другите момчета започнеха да дразнят Тайсън, докато се преоблича, той така се вбесяваше, че започваше да изтръгва вратичките на шкафчетата.
Влязохме в салона. Треньорът Нънли седеше на бюрото си и четеше „Спортс Илюстрейтид“. Нънли беше на около един милион години, с очила, без зъби и с мазна сива коса. Приличаше ми на сбръчканата мумия на оракула в лагера, само дето треньорът се движеше много по-малко и не издишваше зелен дим. Или поне не бях виждал да го прави.
— Може ли аз да бъда капитанът, тренер? — попита веднага Мат Слоун.
— А? — Треньорът вдигна глава от списанието и измърмори: — Хмм… Мда…
Слоун се ухили широко и започна да си избира играчи. Посочи мен за капитан на другия отбор, но аз нямах голям избор, тъй като всички, които тренираха, както и по-харесваните момчета в класа, минаха на негова страна. Както и голямата група посетители.
При мен останаха Тайсън, лудият по компютрите Кори Бейлър, математическият гений Радж Мандали и още пет-шест от жертвите на Слоун и шайката му. По принцип Тайсън ми стигаше — той струваше колкото половин отбор, — но непознатите приятели на Слоун бяха високи и едри почти колкото него, а и бяха шестима.
Мат Слоун извади мрежата с топките и я изсипа в средата на салона.
— Страх ме е — прошепна Тайсън. — Усещаш ли?
— Какво? — премигах объркано аз.
— Тяхната миризма — той посочи новите приятели на Слоун. — Миришат странно.
Посетителите лениво загряваха и ни гледаха преценяващо, сякаш се канеха набързо да ни видят сметката. Не спирах да се чудя откъде се бяха появили. Явно там хранеха децата със сурово месо и ги биеха с камшици.
Слоун наду свирката на треньора и играта започна. Отборът му зае мястото си, Радж Мандали извика нещо на урду, което вероятно означаваше: „Ще напълня гащите!“ и хукна към вратата. Кори Бейлър се опита да пропълзи зад успоредката. Останалите от моя отбор трепереха като трепетлики и се мъчеха да се слеят с пода.
— Тайсън — обадих се аз, — какво ще…
Топката се заби в корема ми. Тупнах по задник на пода. Момчетата от другия отбор избухнаха в смях.
Всичко пред мен плуваше. Все едно ме беше халосала някоя горила и ми беше изкарала въздуха. Не можех да повярвам, че е възможно някой да хвърли топка толкова силно.
— Наведи се! — извика Тайсън.
Претърколих се настрани и край ухото ми със светлинна скорост прелетя нова топка.
Бум!
Тя се стовари в стената до успоредката и Кори Бейлър изпищя.
— Хей! — обадих се възмутено. — Така може да убиете някого!
Момчето, на чието листче на гърдите пишеше Побойникът ми се усмихна злобно. Изведнъж ми се стори доста по-едър. Дори по-висок от Тайсън. Бицепсите му издуваха тениската.
— Точно това е целта, Персей Джаксън! Точно това е целта!
Косата ми настръхна от злобата, с която произнесе името ми. Никой не ме наричаше Персей, освен малцината, които знаеха истината. Приятелите… и враговете ми.
Какво беше казал Тайсън? Че миришат странно?
Чудовища!
Непознатите видимо растяха. Вече не бяха деца, а триметрови великани с огнени очи, остри зъби и космати ръце с татуировки на змии, голи жени и прободени със стрели сърца.
Мат Слоун изтърва топката.
— Леле! Вие не сте от Детройт! Кои…
Останалите момчета от неговия отбор хукнаха с писъци към изхода, но Разбивачът на черепи метна топката, тя профуча край главата на Радж Мандали, който тъкмо беше стигнал до прага, удари вратата и тя се затвори под носа му. Радж и още неколцина я задърпаха с всички сили, но тя не помръдна, все едно беше омагьосана.
— Пуснете ги! — извиках на великаните.
Побойникът изръмжа. На бицепса си имаше татуировка „Побойник + Слаткишчето = ВЛ“.
— Искаш да пуснем нашите вкусни хапки? Няма да стане, сине на бога на моретата! Ние, лестригоните, не сме дошли само за да те убием. А и за да се нахраним!
Вдигна ръка и в средата на салона се появи нова мрежа с топки, само че не гумени, а от бронз, големи колкото гюлета, и с дупки, от които бликаше огън. Вероятно бяха адски горещи, но великаните ги държаха с голи ръце.
— Тренер! — извиках.