Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Но току-що бях преживял смъртоносно нападение от великани човекоядци, Тайсън беше спасил живота ми поне два-три пъти, а Анабет го зяпаше мрачно, все едно гой беше най-големият ни проблем.
— Приятел ми е — отвърнах.
— Бездомник ли е?
— Какво общо има това? А и не забравяй, че той те чува. Защо не го попиташ направо?
— Нима може да говори? — изненада се тя.
— Говоря — обади се Тайсън. — Красива си.
— Отврат! — изпъшка Анабет и отстъпи настрани.
Не можех да повярвам колко грубо се държеше. Сведох поглед към ръцете на Тайсън, бях сигурен, че са жестоко обгорени от огнените гюлета, но като че ли им нямаше нищо — бяха мръсни и покрити с белези, с черно под огромните нокти, но пък те винаги си изглеждаха така.
— Тайсън — измърморих смаяно, — на ръцете ти им няма нищо!
— Естествено — обади се Анабет. — Чудно ми е как лестригоните изобщо са се осмелили да те нападнат, след като са го видели.
Тайсън беше направо запленен от русата й коса. Опита се да я докосне, но тя го перна по ръката.
— Анабет — попитах, — за какво говориш? Лестри… какво?
— Лестригони. Чудовищата в салона. Лестригоните са огромни човекоядци, които живеят далеч на север. Одисей веднъж ги е срещнал, но аз никога не съм ги виждала толкова на юг.
— Лестри… Дори не мога да го произнеса. Нямат ли си някакво по-нормално име?
Тя се замисли за миг.
— Канадци — оповести накрая Анабет. — Хайде, да вървим. Трябва да се измъкнем оттук.
— Полицията ще ме обяви за издирване.
— Това е най-малкият ни проблем — отвърна тя. — Сънувал ли си?
— За Гроувър ли?
Анабет пребледня.
— Гроувър ли? Не. Какво за него?
Разказах й съня си.
— А ти за какво ме питаше? Какво си сънувала?
Очите й бяха забулени от буреносни облаци, мозъкът и препускаше с хиляда мили в час.
— За лагера — рече тя накрая. — Там яко са го загазили.
— И мама спомена нещо подобно! Какво е станало?
— Не знам със сигурност. Нещо не е наред. Трябва веднага да отидем там. През целия път от Вирджиния ме преследваха чудовища и се опитваха да ме спрат. Теб тормозили ли са те много?
Поклатих глава.
— Нито веднъж през цялата година. Само днес.
— Нито веднъж? Но как… — Погледът й се спря на Тайсън. — Аха, ясно.
— Какво?
Тайсън вдигна ръка, все едно се намираше в класната стая.
— Канадците в салона нарекоха Пърси… син на бога на моретата, нали?
С Анабет се спогледахме.
Не знаех как да му го обясня, но все пак Тайсън имаше правото да узнае истината, след като ме беше спасил, рискувайки живота си.
— Чувал ли си легендите за древногръцките богове, здравеняко? Зевс, Посейдон, Атина…
— Да — кимна той.
— Те наистина съществуват. Местят се заедно с центъра на Западната цивилизация и сега са в САЩ. Понякога имат деца от простосмъртни.
— Да — кимна отново Тайсън, все едно му говорех общоизвестни истини.
— Амиии, аз и Анабет сме деца на богове — рекох. — И сега се обучаваме да станем герои. Когато чудовищата ни открият, ни нападат. Великаните в салона бяха чудовища.
— Да.
Взрях се в него. Не изглеждаше нито изненадан, нито объркан, а това изненадваше и объркваше мен.
— Значи ми вярваш?
Тайсън отново кимна.
— И ти си… син на бога на моретата?
— Да — признах. — Баща ми е Посейдон.
Той се намръщи. Сега вече изглеждаше объркан.
— Но в такъв случай…
Чу се сирена. Край нас профуча полицейска кола.
— Нямаме време за обяснения — намеси се Анабет. — Ще говорим в таксито.
— Искаш да вземем такси до лагера? — изненадах се аз. — Знаеш ли колко пари…
— Довери ми се.
Поколебах се.
— А Тайсън?
Представих си какво щеше да стане, ако го вземех с мен в лагера. След като си умираше от страх на обикновено игрище с обикновени побойници, как ли щеше да се чувства в един тренировъчен лагер за деца на боговете? От друга страна, ченгетата сигурно вече го бяха обявили за издирване.
— Не можем да го оставим тук — реших. — Трябва да му помогнем.
— Аха — измърмори мрачно Анабет. — Длъжни сме да го вземем с нас. Хайде, да вървим.
Не ми хареса как прозвучаха думите й — все едно Тайсън беше заразноболен, когото трябва да закараме в болницата, но я последвах. Тримата се запромъквахме по страничните улички в квартала, а зад гърба ни се издигаше огромният димен стълб на горящото училище.
— Спрете — заповяда Анабет, щом стигнахме до ъгъла на „Томас“ и „Тримбъл“. Отвори раницата и зарови в нея, като си мърмореше: — Дано да е останала поне една…
В първия момент не си бях дал сметка колко зле изглеждаше. Имаше рана на брадичката. От косата й стърчаха листа и треви, сякаш беше спала няколко нощи на открито. Джинсите й бяха съдрани все едно от нокти.