Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Внезапно Риджис дръпна рубина, който висеше под жилетката му и се взря в чудния камък, който си бе присвоил от бившия си господар, останал сега далеч на юг, в Калимпорт.
„Ех, Пук“, мислеше си полуръстът, „да можеше да ме видиш сега.“
Елфът се опита да достигне двата ятагана, които висяха на кръста му, но снежните хора се приближаваха твърде бързо. Инстинктивно, за да се предпази от по-близкия нападател, Дризт се обърна наляво, оставяйки по този начин другата си страна незащитена. Чудовището го сграбчи в грамадните си лапи, притискайки дясната му ръка плътно до тялото, ала с лявата, която бе останала свободна, Дризт успя да извади другия си ятаган и, превъзмогвайки болката, го опря здраво на крака си — другият звяр връхлетя върху му с такава сила, че преди да успее да спре, извитото острие бе навлязло дълбоко в тялото му.
В болезнената си агония снежният човек се отдръпна, отнасяйки меча на Дризт със себе си.
Повален на земята от другото чудовище, елфът неистово се бореше да запази гърлото си от смъртоносните му зъби, макар и да знаеше, че смъртта му в ръцете на по-силния враг бе неминуема.
Внезапно Дризт чу остър пукот. Снежният човек потръпна силно, главата му се залюля конвулсивно, а по лицето му потече кървава струя мозък.
— Закъсняваш, елфе! — чу се познат глас.
Бруенор Бойният чук се показа иззад мъртвия си враг, пренебрегвайки факта, че мъртвото чудовище беше паднало върху приятеля му.
Въпреки неудобното положение, в което се намираше, Дризт не можеше да не се зарадва при вида на джуджето с неговия дълъг, остър, многократно чупен нос и прошарената му, но все още огненочервена брада.
— Знаех си, че стига само да изляза да те потърся и ще те намеря закъсал някъде.
Като се усмихваше от облекчение, а и на странностите на джуджето, което не преставаше да го учудва, елфът успя да се измъкне изпод чудовището, докато Бруенор се опитваше да издърпа брадвата си от дебелия череп на звяра.
— Кат’ замръзнал дъб са им твърди главите — изръмжа джуджето.
После стъпи здраво зад ушите на снежния човек и с мощен замах успя да освободи секирата си.
— А онуй твое котенце къде се е дянало? — продължи той.
Дризт порови из раницата си и извади малка ониксова статуетка на пантера:
— Едва ли бих нарекъл Гуенивар „котенце“ — рече той с глас, изпълнен с обич и почит.
После завъртя статуетката в ръката си, прокарвайки пръсти по изящните линии, за да се увери, че не бе пострадала от тежестта на чудовището.
— Котката си е котка — държеше на своето Бруенор. — А и защо не беше тук, когато имаше нужда от нея?
— Дори едно магическо животно има нужда от почивка — обясни Дризт.
— Ха! — изръмжа отново джуджето. — Черен е денят, когато един елф на мрака — и при това скиталец — се оставя да бъде изненадан насред полето от двама крастави снежни човека!
Бруенор близна окървавеното острие на брадвата си и погнусено се изплю:
— Долни зверове! Не стават даже и за ядене!
После изчисти оръжието си в земята и закрачи към Грамадата на Келвин.
Дризт прибра Гуенивар в раницата си и отиде да вземе втория си ятаган от другия звяр.
— Хайде, елфе! — извика Бруенор. — Чакат ни още пет мили път, че и повече!
Дризт поклати глава и избърса окървавеното острие на ятагана си в козината на убитото чудовище:
— Върви, Боен чук, — усмихнат прошепна той — и бъди сигурен, че всички зверове по пътя ни ще те видят и ще се постараят да не ти се изпречват пред очите.
3
Залата на медовината
Отвъд многобройните мили гола тундра, които деляха Десетте града от най-северните земи на Царствата, зимните студове вече бяха сковали земята и я бяха покрили с ледена кора. Там нямаше нито планини, нито дървета, които да спират свирепите пориви на мразовития източен вятър, неспирно носещ пронизващ въздух от Регхедския ледник. Огромни ледени блокове бавно се носеха из водите на Морето на неспирния лед, а гласът на ветровете, които брулеха върховете им, напомняше за приближаващата зима. И въпреки това чергарските племена, които летуваха там, не бяха последвали северните елени на юг по пътя им към по-меката зима в южната част на полуострова.
Безкрайната пустота на хоризонта се нарушаваше единствено от самотен бивак — най-големият лагер, на който варварите се бяха установявали някога толкова далеч на север по това време на годината. Разположени в кръг и обградени от огньовете на племената си, бяха издигнати палатките на вождовете. В центъра, също направена от еленова кожа и достатъчно голяма, за да побере всички бойци, беше построена голяма шатра от еленова кожа. Наричаха я Хенгорот „Залата на медовината“ и за племената от Севера, тя беше свещено място, където споделяха храната си и вдигаха наздравици за Темпос, бога на войната.