Кристалният отломък

Риджис често възнамеряваше да свърши разни неща.

„Денят е твърде хубав“, сам се убеждаваше той, а това беше извинение, което винаги минаваше пред него. Днес обаче, за разлика от друг път, наистина си беше така. Сякаш демоните на времето, които бяха подчинили тази жестока земя на желязната си воля, си бяха дали почивка или пък пестяха силите си за някоя особено сурова зима. Ето как есенният ден спокойно можеше да съперничи на дните в земите далеч на юг. Истинска рядкост за място, наричано Долината на мразовития вятър — име, което неспирните източни ветрове, вечно носещи мразовития полъх от Регхедския ледник, напълно му бяха заслужили. Дори и малкото дни, в които вятърът сменяше посоката си, не носеха кой знае каква промяна — от север и от запад Десетте града бяха заобиколени от стотици мили гола тундра и от ледовете на Морето на неспирния лед. Единствено южните ветрове биха могли да донесат някакво облекчение, но всеки повей, опитал се да проникне в Долината от тази посока, се спираше от високите склонове на Гръбнака на света.

Известно време Риджис съумяваше да държи очите си отворени, съзерцавайки през клонките на елите пухкавите бели облачета, които се носеха по небето. Слънцето сипеше златни лъчи и го изкушаваше да свали жилетката си, но щом някой облак го засенчеше, Риджис си припомняше, че вече бе септември. Само след месец щеше да завали сняг. След два, пътищата към Лускан, най-близкото населено място до Десетте града, щяха да бъдат непроходими за всички, освен за най-силните и за глупците.

Риджис обърна поглед към дългия залив, който се простираше откъм страната на малката му рибарска колибка. Останалите жители на Десетте града също се бяха възползвали от хубавото време — рибарските им лодки бяха излезли в открити води и всеки се опитваше да се промуши или да избута другия, за да се добере до по-добро място, където да хвърли мрежите си. Човешката алчност продължаваше — дори и след толкова време — да изненадва Риджис. В далечните южни земи на Калимшан той се бе издигнал (и то доста бързо) до съдружник на ръководителя на гилдията на крадците в пристанищния град Калимпорт. И именно алчността на хората бе сложила край на кариерата му. Пук паша — водачът на тяхната гилдия — притежаваше великолепна колекция от рубини (трябва да наброяваха поне дузина), шлифовани така майсторски, че отблясъците им омагьосваха всеки, който ги зърнеше. Всеки път, когато Пук ги извадеше, за да ги показва, Риджис се дивеше на искрящата им красота и в крайна сметка си взе един. А защо Пук, който имаше още единадесет от тях, все още му беше бесен — това полуръстът не можеше да проумее до ден-днешен.