Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Тази вечер огньовете в лагера само тлееха, тъй като последните, които трябваше да пристигнат (Племето на лоса) се очакваха преди спускането на нощта. Всички останали вече се бяха събрали в Хенгорот, където обичайните за тези събрания тържества бяха започнали. Огромни кани с медовина отрупваха масите, зачестиха и шеговитите боричкания между воините. И макар че варварите често воюваха помежду си, тук, в Хенгорот, всички разногласия се забравяха.
На главната маса седеше сериозен крал Беорг, здравеняк с буйни руси къдрици, побеляваща брада и дълбоки бръчки, които годините бяха издълбали по загорялото му лице. Типичен представител на своята раса, той беше висок, едър и широкоплещест. Варварите от Долината надвишаваха с повече от една глава жителите на Десетте града, сякаш искаха докрай да се възползват от необятните пространства на тундрата.
Всъщност те бяха досущ като земята, която обитаваха — също като нея и техните лица (обикновено обрасли с брада) бяха обгорени от слънцето и обрулени от неспирните ветрове, което им придаваше вид на мрачни и застрашителни маски, вид, който ни най-малко не предразполагаше чужденците. Варварите презираха жителите на Десетте града, за тях те бяха просто сметкаджии, лишени от сила и душа.
И все пак именно един от тези „сметкаджии“ сега стоеше в тяхната свещена шатра: близо до Беорг бе седнал тъмнокосият де Бернезан — единственият в залата, който не бе роден и отрасъл в някое варварско племе. Плахият южняк седеше с ниско приведени рамене и притеснено се оглеждаше наоколо. Много добре знаеше, че варварите не харесват особено чужденците и че дори и най-младият слуга може да го прекърши на две само с един удар на огромните си ръце.
— Дръж се храбро — посъветва го Беорг. — Днес ще вдигаш наздравици с Племето на вълка. Ако усетят, че се страхуваш… — той не довърши, но де Бернезан твърде добре знаеше как постъпваха варварите със слабите.
Дребният човечец пое дълбоко дъх и се изпъчи.
Беорг също беше притеснен. Крал Хийфстааг, на когото се подчиняваха също толкова отдадени, дисциплинирани и многобройни бойци, беше главният му съперник. За разлика от обичайните варварски нападения срещу поселищата, планът на Беорг предвиждаше Десетте града да бъдат превзети, оцелелите при битката рибари — поробени, а варварите да живеят в охолство от добивите от езерата. Беорг виждаше възможност народът му най-сетне да се раздели с несигурния чергарски живот и да се сдобие с блага, които дотогава не бе познавал. Сега всичко зависеше от съгласието на жестокия Хийфстааг, за когото значение имаха само личната слава и богатата плячка. Беорг знаеше, че дори и да превземе Десетте града, в крайна сметка щеше да му се наложи да се разправя с Хийфстааг, който нямаше така лесно да се откаже от кръвожадността си. Но за това щеше да се притеснява по-късно, сега най-важно бе нападението над поселищата и ако Племето на лоса откажеше да се присъедини, по-малобройните племена също щяха да се разединят. Войната можеше да започне още на другата сутрин, което щеше да бъде пагубно за целия им народ. Дори онези варвари, които оцелееха в първите битки, щяха да се изправят пред друг безмилостен враг — суровата зима. Северните елени отдавна бяха заминали на юг, а пещерите по пътя не бяха снабдени с провизии. Хийфстааг беше коварен водач и знаеше, че по това време на годината варварите нямаха друг избор, освен да се придържат към първоначалния план. И все пак, чудеше се Беорг, какви ли условия щеше да постави той?
Това, което го успокояваше, бе мисълта, че между свиканите племена не беше избухвал по-сериозен конфликт и че сега, когато се бяха събрали в общата зала, атмосферата бе приятелска и сърдечна, а медовината не спираше да се лее. Беорг бе разчитал общият враг и очакваното благоденствие да обединят различните племена. Всичко вървеше по план… засега.
И все пак Хийфстааг, този жесток звяр, си оставаше ключът към всичко.
Земята трепереше под тежките стъпки на маршируващите бойци на Хийфстааг. Самият той — грамаден и едноок — водеше колоната с широката си, полюляваща се походка така типична за обитателите на тундрата. Предложението на Беорг го беше заинтригувало и, подтикван от рано дошлата зима, суровият крал бе решил да върви и нощем, като спираше само за малко, та хората му да могат да отдъхнат и да се подкрепят. Макар да бе известен със свирепостта си в битките, Хийфстааг беше и водач, който внимателно преценяваше всеки свой ход. Този труден поход щеше да спечели на народа му още по-голямо уважение от страна на останалите племена, а Хийфстааг никога не пропускаше да се възползва от всяка благоприятна възможност, която се изпречеше на пътя му.