Мъжът, момчето [1999 г.]

Бях в апаратната и гледах десетината монитора, на които се виждаха пет различни кадъра с Марти — той разговаряше с мъж, който умееше да надува презерватив, надянат до средата на главата му — наистина беше голям спец. По едно време усетих, че някой стои до мен.

Беше Шобан, ухилена като малко момиченце, което за първи ден е в ново училище и изведнъж е разбрало, че тук ще му бъде добре.

В тъмното помещение лицето ѝ беше озарено от светлината на мониторите върху стената. Всъщност това са си най-обикновени телевизионни приемници, но ние им викаме монитори. Благодарение на тях режисьорът може да избира от коя камера да излъчва. На мониторите се вижда не само образът в ефир, но и всички възможни образи, снимани от камерите. Шобан им се усмихна. Имаше красива усмивка.

— Мислех, че тоя Клиф не дава интервюта — отбелязах аз, — откакто в онзи седмичник намекнаха, че всъщност търси евтина слава и се прави на хипар. — После се сетих, че Шобан му е била гадже. — Ти да не вземеш да се обидиш?

— А, не — отвърна тя. — Вярно е, че не дава интервюта, но сега може и да склони.

— Защо? Заради теб ли?

— Не — засмя се момичето. — Защото Марти му е симпатичен. Според Клиф той не спада към четвъртата власт.

Погледнах Марти върху монитора — още малко, и да се задави от смях, понеже презервативът се беше пукнал направо върху главата на онзи тип. Ако някой спадаше към четвъртата власт, то това беше именно Марти. За него това би било комплимент.

— И най-вече защото предаваме на живо — допълни Шобан.

Наистина си беше така: ние всъщност бяхме последното предавано на живо телевизионно шоу. Повечето шоу програми вече бяха „като на живо“ — само се правеха, че предлагат тръпката на живото предаване, докато всъщност разчитаха на спасителния пояс на записа. Ментета, ви казвам.

Но „Шоуто на Марти Ман“ си беше съвсем истинско. Докато гледате мъжа с презерватива на главата, той наистина го надува именно в този момент.

— Според еколозите и поборниците за чиста околна среда — продължи Шобан — само в предаванията на живо няма цензура. Може ли да те питам нещо?

— Питай де.

— Оня „Ем Джи Еф“ на паркинга твой ли е? Червеният?

„Хайде, почна се — помислих си аз. — Сега ще ми дръпне едно конско как автомобилите замърсявали въздуха и за дупката в небето. Понякога днешната младеж направо ме хвърля в ужас. Не мисли за друго, освен за бъдещето на планетата.“

— Да, моя е — потвърдих аз.

— Страхотна е — възкликна девойчето.