Мъжът, момчето [1999 г.]

Глава 4

Трийсетият рожден ден на Джина не мина съвсем безболезнено.

Привечер се беше обадил баща ѝ — да ѝ честити, което означаваше, че цяла сутрин и цял следобед тя се е питала дали този стар негодник изобщо ще ѝ позвъни.

Преди двайсет и пет години, точно преди Джина да тръгне на училище, Глен — както баща ѝ настояваше да го наричат всички и най-вече децата му, — ги зарязал с майка ѝ, понеже си мечтаел да стане рок музикант. Вече един-два века беше продавач в магазин за китари на Денмарк Стрийт, всичките му мечти да се прочуе бяха отстъпили на заден план заедно с косата му с хипарска прическа, въпреки това той и досега си въобразяваше, че е свободен дух, който може да забравя или да помни рождените дни — според настроението.

Така и не беше станал музикант. Беше участвал в група със скромен договор за записи, имаше и един сингъл, превърнал се в скромен хит. Може и да сте го виждали, веднъж са го давали как свири на бас китара в „Хит класацията“ на Би Би Си точно преди Тед Хийт8 да напусне окончателно Даунинг Стрийт9.

На младини той — Глен де, не Тед Хийт — бил голям красавец, с дългите руси викингски къдрици и разгърдената риза дори приличал малко на Робърт Плант. Но аз винаги съм бил убеден, че истинското призвание на Глен е да създава семейства и после да ги руши.

Малкото семейство на Джина бе първото от дългата върволица жени и деца, които Глен е зарязал. Те бяха пръснати навред из страната — все жени като майката на Джина, която през шейсетте и седемдесетте години е била смятана за голяма хубавица и усмихнатото ѝ лице се е появявало по лъскавите списания, и деца като самата Джина, израсли в семейство на разведени.

Глен профучаваше през живота им, ту се появяваше, ту после пак изчезваше, от време на време пропускайки по някой рожден ден или Коледа, колкото после да се изтърси като гръм от ясно небе с някакъв съвсем неуместен подарък. Макар че продължаваше да работи като продавач и съвсем се беше оеснафил, пак си въобразяваше, че е втори Джим Морисън и за него не важат правилата, които всички останали спазват.

Но лично аз нямах особени оплаквания от стария Глен. В известен смисъл той изигра за нас с Джина нещо като ролята на Купидон. Защото онова, което тя харесваше най-много у мен, беше семейството ми — малко и обикновено.

Аз съм единствено дете. Живеехме в едно от предградията на Лондон, което не се отличаваше по нищо от всички други английски предградия, в къща близнак с посипана с чакъл алея. Бяхме заобиколени от къщи и хора, но трябваше да изминеш пеш близо километър, за да си купиш вестник — бяхме заобиколени от живот, но все не можехме да се отърсим от усещането, че животът се случва някъде другаде. В предградията е така.

Мама гледаше иззад тюлените пердета улицата (ако ние с баща ми почнехме да я заяждаме, тя току се тросваше: „Това си е моята улица“). Баща ми заспиваше пред телевизора (вечно роптаеше, че нямало какво да се гледа). Аз пък ритах топка отзад в градината, мечтаех си за „Уембли“ и се опитвах да не изпокърша розите на татко.