Мъжът, момчето [1999 г.]

— Дали да не направим класическа среща с някоя холивудска легенда? — подхвана Марти. — Например Майкъл Паркинсън5 посреща звездите. Нещо от тоя род, да е по-лъскавко. Например да поканим някой, номиниран за „Оскар“. Например… Джак Никълсън.

— Джак е далеч — обади се сценаристката, дребно припряно девойче, което надали щеше да се задържи още дълго при нас.

Ноктите ѝ бяха изгризани чак до кокалчетата.

— Леонардо ди Каприо?

— Недосегаем е.

— Клинт Истууд?

— Звъннах на агента му. Но си е съмнително.

— Робърт Мичъм6? Джеймс Стюарт7?

— Мъртъвци.

Марти я изгледа на кръв.

— Не говори така — скастри я. — В момента просто не са в състояние да се включат в шоуто.

Той ме погледна в огледалото с черни като мъниста очи, обрамчени в облак оранжев фон дьо тен.

— Защо, Хари, все не можем да се докопаме до някой от тия проклети киновеликани?

— Защото хората, които спомена, нямат какво да ни предложат — обясних му аз, нещо, което правех всяка седмица. А и да имат, не можем да се вредим от другите шоу програми.

— Днес гледахте ли новините? — попита гримьорката замечтано, точно като всяка гримьорка, която пет пари не дава, че всички наоколо си умират от притеснение. Наистина беше интересно. Показваха ония демонстранти на летището. Дето са се прикачили с вериги за дърветата. Протестират срещу новия терминал.

— И какво те? — попита Марти. — Или го казваш колкото да става приказка?

— Водачът им е голям сладур — рече момичето. — Нали се сещате, казва се Клиф. Оня с плитките. Направо е върхът.

Всички жени в помещението загукаха в съгласие. Бях виждал тоя Клиф, кацнал на дървото — кльощав, бъбрив, с нагнетена на тънки плитки коса, — но си нямах и понятие, че минавал за секссимвол.

— Ето кого трябва да поканите в шоуто — рече победоносно гримьорката, както полагаше с пухчето пудра върху лицето на Марти. — Той е сто пъти по-интересен от някоя изкуфяла, втръснала на всички суперзвезда с присадена коса.

— Клиф е добра идея — съгласих се аз. — Но не знам как да се свържем с него. Макар че едва ли е чак толкова трудно, както да се свържем с Клинт Истууд.

— Имам му мобилния — обади се някой от дъното на гримьорната. — Ако изобщо ще ви свърши работа.

Всички се извърнахме натам.

Видяхме тъничка рижавелка с нежна ирландска кожа, толкова бледа, сякаш не е виждала слънце. Беше на двайсетина години — изглеждаше така, сякаш е завършила университета точно преди четирийсет и пет минути, — въпреки това още имаше тук-там лунички. Виждах я за пръв път.

— Шобан Кемп — представи се тя и се изчерви. — Аз съм новата асистентка на продуцента. Е, да звънна ли на Клиф?

Марти ме погледна. Личеше си, че идеята за мъжа от дървото му е допаднала. На мен също. Защото като всички, които работят в телевизията, и ние боготворяхме неподправеното. Ако не броим, разбира се, високооктановата бляскава известност. Нея боготворяхме още повече.