![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
— Не си глупава — успокоих я аз. — Не ти, а Марти изглупя. Гостът беше подходящ. Въпреки случилото се.
— И какво ще стане сега? — затюхка се тя и изведнъж ми се стори съвсем младичка. — Как ще постъпят с нас?
Поклатих глава и свих рамене.
— Ще разберем много скоро. — Вече се бях уморил да мисля за това. — Хайде да се махаме оттук.
Бях изпратил Марти да се прибира, той се беше промъкнал през задния вход и се беше качил на микробуса, който го чакаше при товарната рампа. Бях му забранил да разговаря с когото и да било. Печатът щеше да го разкъса на парченца. Нямаше да ни се размине. Но лично аз се притеснявах повече от шефовете на телевизионния канал — как ли щяха да постъпят с Марти? С нас? Знаех, че „Шоуто на Марти Ман“ им трябва. Но чак пък толкова!
— Божичко, колко е късно — оплака се Шобан, докато се качвахме в асансьора. — Откъде ли да взема такси?
— Къде живееш? — попитах я аз.
Трябваше да се досетя, че ще ми каже в Камдън Таун. Просто нямаше начин да не живее в някой от старите работнически квартали, напоследък завзети от хората в черно. Всъщност живееше недалеч от малката ни спретната къщурка при Хайбъри Корнър. Бяхме в противоположните краища на един и същ път. Шобан обаче живееше в онзи край на Камдън Роуд, където всички мечтаеха за бохемство, а аз откъм края, където всички мечтаеха за богаташките квартали в предградията.
— Ще те откарам — предложих ѝ аз.
— Наистина ли? С червения „Ем Джи Еф“?
— Разбира се.
— Върхът!
Засмяхме се за пръв път от няколко часа, макар че не разбрах защо — и слязохме с асансьора в подземния гараж, където червеното ми автомобилче стоеше сам-само. Беше късно. Почти два часът. Загледах как Шобан приплъзва крака под светлинното табло.
— Не искам да се връщам повече на това — подхвана тя, — но тази вечер бе много добър с мен. Благодаря ти, че не ми се ядоса. Наистина съм ти признателна.
Какво мило извинение за нещо, за което не ѝ се налагаше да се извинява! Взрях се в бледото ѝ ирландско лице и за пръв път осъзнах, че я харесвам много.
— Я не ставай за смях! — възкликнах и побързах да завъртя ключа, за да прикрия смущението си. — Нали сме в един отбор!
Лятната нощ беше топла, улиците на града — възможно най-безлюдни. Минавахме покрай битпазара, вмирисаните ресторантчета с национална кухня и всички магазини за стоки втора употреба с нелепите им огромни табели — виждаха се грамадни каубойски ботуши, тумбести плетени столове и късове винил, надвиснали над улицата досущ видения, породени от долнопробна дрога. Ние с Джина идвахме в събота следобед да пазаруваме тук. Но това беше преди доста години.
Шобан ме упътваше откъде да мина, докато спряхме пред голяма бяла къща, отдавна префасонирана на жилищен блок.
— Е, хайде — рекох аз. — Лека нощ.
— Благодаря за всичко — промълви момичето.
— Винаги на твое разположение.
— Знаеш ли, надали ще успея да заспя. Доста ни се струпа тая вечер. Защо не се качиш да пийнем по нещо?
— Ако пийна, само ще се разсъня още повече — отвърнах и се намразих, задето говоря като някоя пенсия, закопняла да докрета до чашата какао и убежището на дома си с топлите завивки.
— Сигурен ли си? — попита Шобан и колкото и да е смешно, се почувствах поласкан, задето е малко разочарована.
Знаех, че няма да ме покани втори път.
„Върви си — взе да нашепва вътрешният ми глас. — Откажи с учтива усмивка и веднага се прибирай.“
И сигурно щях да го направя, ако не я харесвах толкова много.
Сигурно щях да го направя, ако не беше издънката с шоуто.
Сигурно щях да го направя, ако не ми предстоеше да навърша трийсет години.
Сигурно щях да го направя, ако краката на Шобан бяха с три-четири сантиметра по-къси.
— Защо не! — рекох нехайно, въпреки че душата ми се беше свила на кълбо.
Шобан ме стрелна с очи, после започнахме да се целуваме — държеше ръце на тила ми, беше ги свила на юмручета и ми подръпваше припряно косата. „Виж ти! — помислих си аз. Джина никога не прави така.“
Глава 5
Децата се преобразяват само за миг. Обърнеш се за секунда-две и когато отново погледнеш, установяваш, че вече са се превърнали в някой друг.
Още помня как Пат се усмихна истински за пръв път. Беше шишкаво плешиво човече, същински Уинстън Чърчил в бебешка кошарка, и се дереше с цяло гърло, понеже му никнеха зъбки — Джина му сложи на венците малко шоколад и Пат тутакси млъкна и ни се усмихна, озари ни с лъчезарна беззъба усмивка чак до ушите, сякаш е открил една от най-съкровените тайни на света.