Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Той ми подаде джойнта с обезоръжаващо чаровна усмивка. Когато му го върнах, той си дръпна с явна наслада и пак го подаде на канадците.
— Добра смола, да?
— Много е добър — отвърна високият. Усмивката му беше топла и щедра — голямата и сърдечна усмивка, която дългите години впоследствие ме научиха да свързвам с Канада и канадците.
— Вземам го — реших. Прабакер ми подаде бучката. Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.
— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.
Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.
Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.
— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.
— Пийни си и още, ако искаш.
— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.
— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.
— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.
— Какво има? Не го ли искаш?
— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е моето уиски, а не вашето, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.
Младите канадци се разсмяха.
— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.
Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.
Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва сто рупии. Не двеста.
— Ъхъ.
— О, да. Само сто рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.
— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?
— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!
— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?
— Къде, навън? Бъзикаш се.
— Може би по-късно. Много по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.
— Добре, както искате. Връщам се след около два часа.
Прабакер се поклони угоднически и се сбогува учтиво. Тръгнах с него, но тъкмо понечих да затворя вратата, и високият младеж се обади:
— Слушай… На улицата го давай по-полека, а? Щото не знаеш какво е тука. Да нямаш вяра на никого. Това не ти е на село. Индийците в града са… абе, просто внимавай, а?
На рецепцията Ананд прибра паспорта, травел чековете и повечето ми пари в сейфа, даде подробна разписка и аз излязох на улицата. Предупредителните думи на канадеца кръжаха и се въртяха в ума ми като чайки над прилив.
Прабакер ни доведе в хотела по широкия, обграден с дървета и относително пуст булевард, който тръгваше от завоя на залива, от високата каменна арка на „Портата на Индия“. Но улицата отпред гъмжеше от хора и коли и шумът от глъчка, клаксони и търговци приличаше на тропането на дъждовна буря по дървени и метални покриви.
Стотици хора вървяха или стояха на групи и разговаряха. Магазини, ресторанти и хотели се редяха от двете страни по цялата дължина на улицата. Пред всеки магазин или ресторант имаше прикрепена по-малка сергия. По двама-трима продавачи, седнали на сгъваеми столове, обслужваха тези присвоени местенца от тротоара. Тук имаше африканци, араби, европейци и индийци. На всяка крачка езиците и музиката се сменяха и всеки ресторант изсипваше различен аромат във врящия въздух.