Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Прабакер се върна с Ананд, понесъл тежкия хотелски регистър. Един по един си записахме данните, докато той проверяваше паспортите ни. Платих за седмица предварително. Ананд върна паспортите на другите двама, но задържа моя — потупваше се замислено с него по бузата.
— Нова Зеландия? — измърмори той.
— Е? — намръщих се аз, чудейки се дали не е забелязал и усетил нещо. Аз бях най-издирваният човек в Австралия, избягал затворник, осъден на двайсет години за въоръжен грабеж и прясно-прясно име в списъка с бегълци на Интерпол. Какво иска той? Какво знае?
— Хммм. Добре. Нова Зеландия, Нова Зеландия… сигурно искаш нещо за пушене, много бира, бутилки уиски, сменяш пари, бизнес момичета, хубав купон. Ако искаш купиш нещо, кажи ми, на?
Тикна паспорта в ръката ми и излезе, като метна злобен поглед на Прабакер. Гидът се дръпна и го пропусна на вратата — хем трепереше, хем се усмихваше щастливо.
— Голям човек. Голям управител — избъбри той, когато Ананд си отиде.
— Много новозеландци ли идват тук, Прабакер?
— Не чак толкова, господин Линдзи. О, ама те са много хубави хора. Смеят се, пушат, пият, правят сексове с жени, всичкото нощ, и после пак смях, пушене и пиене.
— Аха. Прабакер, ти сигурно не знаеш откъде мога да намеря хашиш?
— Няаааама проблеми! Мога да взема една тола, едно кило, десет кила, знам дори къде има пълен склад.
— Не ми трябва цял склад хашиш. Искам само да попуша.
— Случайно имам една тола, десет грама, от най-добрата афганска смола, в джоба ми. Искате да купите?
— Колко?
— Двеста рупии — предложи той с надежда.
Предположих, че струва двойно по-евтино, ако не и повече. Но двеста рупии — около дванайсет американски долара по онова време беше една десета от цената на хашиша в Австралия. Подхвърлих му пакет тютюн и хартийки за цигари.
— Добре, свий един джойнт да го пробваме. Ако ми хареса, ще го взема.
Двамата ми съквартиранти се бяха изпънали на успоредните си легла. Те се спогледаха с почти еднакви изражения, а когато Прабакер извади бучка хашиш от джоба си — челата им се покриха с утаечни бръчки и присвиха устни. Гледаха, запленени и ужасени, как дребният гид коленичи, за да свие джойнта върху прашната повърхност на тоалетката.
— Пич, сигурен ли си, че идеята е добра?
— Да, може да са в комбина с ченгетата и да ни натопят за дрога!
— Струва ми се, че Прабакер е свестен и няма да ни изцепят — отвърнах, разгърнах завивката си за път и я постлах на леглото до високите прозорци. На перваза под тях се залових да подреждам подаръчетата за спомен, джунджуриите и талисманите — черно камъче, подарено ми от едно дете в Нова Зеландия, вкаменена черупка на охлюв, намерена от един приятел, и гривна от ястребови нокти, направена от друг. Бягах. Нямах дом, нямах страна. Чантите ми бяха пълни с подаръци от приятели: огромна аптечка за първа помощ — събираха пари, за да ми я купят, рисунки, стихотворения, мидени черупки, пера. Дори и дрехите на гърба ми и обувките на краката ми бяха подаръци от приятели. Всеки предмет имаше свое значение в моето изгнание на преследван первазите на прозорците бяха станали мой дом, а талисманите — моя народност.
— Вижте, пичове, ако се чувствате застрашени, идете се поразходете или изчакайте малко навън. Като пушна, ще дойда да ви викна. Просто обещах на едни мои приятели, че ако някога отида в Индия, първото, което ще направя, е да пушна хашиш и да си спомня за тях. Възнамерявам да спазя обещанието си. Освен това ми се струва, че управителят няма нищо против. Прабакер, има ли проблеми с пушенето на джойнт тук?
— Пушене, пиене, танци, секси бизнес, тука няма проблеми — увери ни Прабакер, щастливо ухилен и откъснал за миг поглед от задачата си. — Всичко позволено, няма проблеми тука. Освен бой. Биене в Къща за гости „Индия“ невъзпитано.
— Видяхте ли? Няма проблеми.
— И умиране — додаде Прабакер и поклати замислено кръглата си глава. — Господин Ананд не обича тука да умират хора.
— Какво каза? Какви ги говори тоя за умиране?
— Тоя сериозно ли, ебати? Кой умира тука, бе? Божичко!
— Няма проблеми с умиране, баба — успокои Прабакер смутените канадци и им подаде умело свития джойнт. По-високият го пое и го разпали. — Не много хора умират тук в Къща за гости „Индия“ и почти само дроги, разбираш ли, с хърбавите лица. За вас няма проблеми с ваште толкова красиви големи дебели тела.