Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.
Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.
Двамата млади пътешественици, Прабакер и аз се изсипахме в малкото фоайе с раниците и чантите си. Висок, мускулест индиец, облечен в ослепително бяла риза и черна вратовръзка, седеше зад стоманено бюро в началото на коридора, водещ към стаите за гости.
— Добре дошли — поздрави той и кротка усмивчица очерта трапчинки на бузите му. — Добре дошли, млади господа.
— Ама че дупка — смънка високият ми спътник, докато оглеждаше напуканата боя и облицованите с фурнир дървени прегради.
— Това е господин Ананд — намеси се бързо Прабакер. — Най-добър управител на най-добър хотел в „Колаба“.
— Прабакер, млъкни! — изръмжа господин Ананд.
Прабакер се усмихна още по-широко.
— Виждате ли какъв чудесен управител е господин Ананд? — прошепна ми той ухилен, а после обърна усмивката си към чудесния управител. — Водя трима отлични туристи за вас, господин Ананд. Най-най-добрите клиенти за най-добрия хотел, нали така?
— Млъкни, ти казах! — сопна се Ананд.
— Колко? — попита ниския канадец.
— Моля? — измърмори Ананд, без да откъсва сърдития си поглед от Прабакер.
— Трима души, за една нощ, в една стая, колко?
— Сто и двайсет рупии.
— Какво?! — избухна ниският. — Майтап ли си правите? — Това е много скъпо — заяви приятелят му. — Да се махаме оттук. — Няма проблем! — тросна се Ананд. — Вървете другаде, щом искате.
Те понечиха да вземат саковете си, но Прабакер нададе страдалчески вик:
— Не! Не! Това най-прекрасен от всички хотели. Моля, само вижте в стаята! Моля ви, господин Линдзи, само вижте хубавата стая! Само вижте хубавата стая!
Последва пауза. Двамата младежи се колебаеха на вратата. Ананд се беше вторачил в регистъра на хотела, внезапно запленен от изписаните на ръка имена в него. Прабакер стискаше ръкава ми. Дожаля ми за уличния гид, а държанието на Ананд ме възхити. Той нямаше нито да ни се моли, нито да ни убеждава да вземем стаята. Ако я искахме, трябваше да приемем неговите условия. Той вдигна поглед от регистъра и ме погледна в очите прямо и честно, както увереният човек гледа друг уверен човек. Започваше да ми допада.
— Бих искал да я видя тая хубава стая — казах.
— Да! — засмя се Прабакер.
— Добре, отиваме! — усмихнаха се канадците.
— В дъното на коридора — усмихна се и Ананд в отговор и посегна зад гърба си, за да откачи ключа с тежкия ключодържател от куката, а после ми го подхвърли през бюрото. — Последната стая вдясно, приятелю.
Стаята беше голяма, с три отделни легла, застлани с чаршафи, един прозорец с гледка към морето и редица от прозорци над оживена улица. Всяка от стените беше боядисана в различен оттенък на главоцепно зелено. Таванът бе покрит с дантела от пукнатини. Боята по ъглите се белеше като хартиени свитъци. Останалата мебелировка се състоеше от три шперплатови нощни шкафчета и очукана дървена тоалетка с напукано огледало. Предишните обитатели бяха оставили доказателства за периода на своето владение — разтопена свещ, пъхната в гърлото на бутилка от ликьор „Бейлис“, залепена на стената картина от календар с неаполитанска улична сцена и два самотни спихнати балона, увиснали на таванския вентилатор. Подобни стаи подтикват хората да си пишат имената и други послания по стените, както правят мъжете в затворническите килии.
— Ще я наема — реших.
— Да! — Прабакер мигом изприпка към фоайето.
Спътниците ми от автобуса се спогледаха и избухнаха в смях.
— Няма смисъл да споря с тоя пич. Той е смахнат.
— Разбрах те — изкиска се ниският и се наведе да подуши чаршафите на едното от леглата, а после приседна като на тръни върху него.