Предани [calibre 1.48.0]

спринцовки, игли, серуми, да не виждаш с отворени очи. Означава манипулации,

симулации като тези, които почти ме накараха да убия Трис, като тези, които превърнаха

Безстрашните в армия.

– Със симулации? – питам бавно.

– Разбира се, че не. Аз не съм Джанийн Матюс – извиква ядно тя.

Гневът ѝ ме стряска.

– Не забравяй, че аз почти не те познавам, Евелин – казвам.

Не ѝ става приятно, че ѝ го напомням.

– Е, нека ти кажа тогава. Никога не бих използвала симулации, за да направя нещата

такива, каквито трябва да бъдат. Ще е по моя начин. Но не със симулации. Смъртта е по-

добрият вариант.

Да, точно така – много вероятно е да постига своето на цената на човешки животи, да

избива хора, за да държи всички в страх и подчинение. Ще задуши революцията им преди

да е започнала. Не зная кои са тези Предани, но някой трябва да ги предупреди, и то

много бързо.

– Мога да се опитам да разбера кои са – предлагам.

– Сигурна съм, че можеш. Защо иначе да ти казвам за тях?

Има много причини да ми каже. Да ме изпробва. Да ме хване. Да ми даде грешна

информация. Знам много добре какво представлява моята майка – тя е човек, за когото

средствата нямат значение, стига да се постигне желаната цел. Същата е като баща ми.

А това понякога важи и за мен.

– Ще ги намеря.

Ставам. Пръстите , студени и корави като клони на жилаво дърво, се впиват в ръката

ми.

– Благодаря ти.

Насилвам се да я погледна. Очите са приближени, а носът е крив като моя. Има

лоша кожа, по-тъмна от моята. За секунда си я спомням в Аскетското сиво. Гъстата

коса, свита в кокче, дузини фиби, забити около него, спомням си как седи срещу мен на

масата за вечеря. Спомням си как кляка пред мен и оправя копчетата на ризата ми,

преди да изляза за училище. Как стои до прозореца и чака баща ми – дланите една в

друга, но не нежно и женствено, а притиснати, с побелели от напрежение кокалчета на

пръстите. Тогава бяхме единни в страха. Но сега, когато не се страхува от нищо, част от

мен иска да разбере какво би станало, ако моята и нейната сила се обединят.

Усещам остра болка, сякаш съм я предал. Единствената жена, която ми беше

съюзник, докато бях малък. Обръщам се и тръгвам, преди да взема всичките си думи

назад и да се извиня.

Излизам от централата на Ерудитите. Отпред са се събрали хора. В първия момент

очите ми започват да търсят цветовете на кастите. Не мога да свикна, че вече ги няма.

Облечен съм в сива риза, сини джинси, черни обувки – нови дрехи. Но под тях усещам

силата на своите татуировки. Татуировките на Безстрашните. Не всеки избор, който си

направил, може да се изтрие. Особено този.

ÃËÀÂÀ

ÏÅÒÀ

Òðèñ

Нагласям алармата на часовника си за десет часа и веднага заспивам. Не успявам