Кресчендо

— Обичам Пач — призна ми тя и се усмихна с шокиращо червените си устни. — И не се страхувам да го кажа.

— Аз го казах! — възразих. — Снощи му го казах аз!

Профучах покрай нея, оглеждайки тълпата, докато не зърнах неизменната синя бейзболна шапка на Пач. Трескаво си запроправях път към него и посегнах да го хвана за ръката.

Той се обърна, но отново се беше превърнал в красивото момиче.

— Закъсня — осведоми ме тя. — Сега аз обичам Пач.

— А сега Анджи и прогнозата за времето — оповести Чък Дилейни бодро в ухото ми.

Ококорих се, когато чух думата «време». Поизлежавах се още мъничко, опитвайки се да се отърся от този лош сън, и да се окопитя. Съобщаваха прогнозата за времето двайсет минути преди кръгъл час, така че нямаше начин да я чуя, освен ако не…

Лятното училище? Бях се успала.

Изритах завивките и изтичах към дрешника. Навлякох същите джинси, които снощи бях метнала на пода на дрешника, навлякох бяла тениска и отгоре сложих лилава жилетка. Набрах Пач с бутона за бързо набиране, но след три позвънявания се включи гласовата му поща. «Обади ми се», заръчах и замълчах за миг, питайки се дали той не ме избягва след епохалното ми признание от снощи. Бях решила да се преструвам, че изобщо не се е случвало, докато не се размине и нещата не се върнат в нормалното си русло, но след съня си от тази нощ започвах да се съмнявам, че ще бъде толкова лесно. Може би на Пач просто му беше трудно да го приеме. Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса. Макар да бях съвсем сигурна, че той обеща да ме закара.

Наместих лентата за коса на главата си, грабнах раницата си от кухненския плот и се втурнах към вратата.

Навън спрях само колкото да изпищя отчаяно при вида на празната циментова плоча, където преди стоеше моят фиат «Спайдър» от седемдесет и девета година. Мама беше продала фиата, за да плати сметката ни за тока с тримесечно закъснение и да зареди хладилника с достатъчно продукти до края на месеца. Дори освободи икономката ни Доротея — моята втора майка, — за да намали разходите. Изпратих една омразна мисъл към съдбата, метнах раницата на рамо и хукнах. Повечето хора смятат старата ферма в селските покрайнини на Мейн, където живеем двете с мама, за очарователно старинна, но истината е, че няма нищо очарователно в това да тичаш километър и половина до най-близките си съседи. Освен ако очарователен не се използва като синоним на ветровита евтина постройка от осемнайсети век, разположена насред атмосферна аномалия, привличаща цялата мъгла от крайбрежието тук, аз определено съм на друго мнение.

На ъгъла на Хоторн и Бийч забелязах признаци на живот — прехвърчаха колите от сутрешния наплив към работните места. Вдигнах едната си ръка с щръкнал палец във въздуха, а с другата разопаковах освежаваща дъвка, заместител на пастата за зъби.