Кресчендо

Той ме прегърна и ме целуна по челото.

— Почти позна. Кога е вечерният час?

— В десет. Утре тръгвам на лятно училище. — Заради това и понеже майка ми беше взела на всеоръжие каузата да ме раздели с Пач. Ако бях с Ви, вечерният ми час щеше да е поне до десет и половина. Не можех да виня мама, задето няма доверие на Пач — по едно време самата аз се чувствах така, — но щеше да ми е адски удобно, ако от време на време не е толкова бдителна.

Например тази вечер. Пък и нищо нямаше да ми се случи. Не и на сантиметри от моя ангел пазител.

Пач погледна часовника си:

— Време е да тръгваме.

В десет и четири минути той направи обратен завой пред къщата и паркира до пощенската кутия. Угаси двигателя и фаровете и мракът на полето ни погълна. Поседяхме малко така, преди той да попита:

— Защо си толкова мълчалива, ангелче?

Тутакси се стегнах.

— Така ли? Просто съм се замислила.

Сянка от усмивка изви устните на Пач.

— Лъжеш. Какво има?

— Бива си те — отбелязах.

Усмивката му стана мъничко по-широка.

— Доста си ме бива.

— Срещнах Марси Милар на щанда за хамбургери — признах. До тук с несподелянето на проблемите. Явно продължаваха да тлеят под повърхността. От друга страна, ако не можех да споделя с Пач, с кого другиго? Преди два месеца връзката ни се изразяваше в спонтанни целувки в колата, извън колата, по пейките и върху масата в кухнята. А също и в лутащи се ръце, разчорлени коси и размазан гланц за устни. Но вече беше нещо много повече. Чувствах емоционална близост с Пач. Приятелството му означаваше за мен повече от стотици случайни познанства. Смъртта на татко остави у мен огромна празнина, която заплашваше да ме разяде отвътре. Празнината още си беше там, но болката не режеше толкова дълбоко. Не виждах смисъл да оставам заклещена в миналото, след като всичко, което исках, беше тук сега. И то благодарение на Пач. — Марси беше така любезна да ми напомни, че татко е мъртъв.

— Искаш ли да поговоря с нея?

— Прозвуча ми малко като в «Кръстника».

— Защо изобщо започнахте да воювате помежду си?

— Там е работата. Не знам. Преди се съревновавахме кой ще отнесе последното мляко с шоколад в таблата си на обяд. После в прогимназията Марси влетя в училище и със спрей написа на шкафчето ми «уличница». Дори не го направи тайно. Цялото училище гледаше.

— Откачила е просто така? Без причина?

— Аха. — Поне аз не знаех да има причина.

Той пъхна една къдрица зад ухото ми.

— Кой печели войната?

— Марси, но не с много.

Усмивката му се разшири:

— Дай й да се разбере, тигрице.

— Има и още нещо. Защо ще ме нарича уличница? В прогимназията дори не се бях целувала с момче. Марси трябваше да напише това на собственото си шкафче.

— Започвам да си мисля, че се вманиачаваш, ангелче. — Той пъхна пръст под презрамката на потника ми и от допира му по тялото ми пробягаха искри. — На бас, че мога да отвлека мислите ти от Марси.