Кресчендо

— Мечтай си — затвори Ви с пръст зяпналата ми уста.

— Случайно да можеш да ми дадеш назаем хиляда долара?

— Нямам и пет. Прасенцето ми касичка е станало анорексично.

Въздъхна с копнеж по белия кабриолет.

— Трябват ми пари. Трябва да си намеря работа. — Затворих очи и си се представих на волана на белия кабриолет със свален гюрук, а вятърът развява къдравата ми коса. Ако имах кабриолета, нямаше да се налага повече да пътувам на автостоп. Щях да мога да ходя където си поискам и когато си поискам.

— Да, обаче ако се хванеш на работа, ще трябва наистина да работиш. Сигурна ли си, че си склонна да си профукаш цялото лято, като се бъхтиш на минимална заплата? Може здравата да се изпотиш.

Потърсих някакъв лист в раницата си и надрасках телефонния номер от обявата. Може пък да успея да придумам собственика да свали сто-двеста. А междувременно реших следобед да си потърся временна работа. Щеше да ме откъсне от Пач, но пък щеше да ми осигури мой собствен транспорт. Колкото и да обичах Пач, той винаги беше зает… все правеше нещо. Което го превръщаше в неблагонадежден шофьор.

В «Енцо» двете с Ви си поръчахме студена мока и пикантни салати с ядки от американски орех, после се настанихме на една маса да хапнем. През последните няколко седмици заведението беше претърпяло сериозен ремонт, за да влезе в крак с двайсет и първи век и сега Колдуотър вече се гордееше с първото си интернет кафене. Като се има предвид, че компютърът у дома беше на шест години, този факт наистина ме вълнуваше.

— Не знам за теб, но аз съм готова за ваканция — отбеляза Ви и бутна очилата си на темето си. — Още осем седмици испански. Направо не мога да преброя толкова много дни. Нуждаем се от нещо, което да ни разсее, което да отвлече мислите ни от безкрайния период на качествено образование, ширнал се пред нас. Имаме нужда от пазаруване. Портланд, пристигаме! В «Мейси» има голяма разпродажба. Трябват ми обувки, трябват ми рокли, трябва ми нов аромат.

— Ти току-що си купи нови дрехи за двеста долара. Майка ти ще получи удар, когато пристигне извлечението от кредитната карта.

— Така е, обаче ми трябва и гадже. А за да имаш гадже, трябва да изглеждаш добре. Няма да навреди и ако ухаеш добре.

Лапнах парче круша от вилицата си.

— Имаш ли някой предвид?

— Ами всъщност имам.

— Само не ми казвай, че е Скот Парнел.

— Скот кой?

Усмихнах се.

— Видя ли? Вече съм доволна.

— Не знам за никакви скотпарнеловци, обаче аз съм хвърлила око на един адски готин тип. Ама просто страхотно готин. По-готин от Пач. — Замълча. — Е, може би не е чак толкова готин. Никой не е толкова готин. Сериозно, остатъкът от деня ми е скапан. Портланд или нищо!

Отворих уста, но Ви беше побърза:

— Опа, познавам това изражение. Ще ми кажеш, че вече имаш планове.

— Върни назад до Скот Парнел. Живееше тук, когато бяхме на пет.

Ви доби вид на човек, който рови из дългосрочната си памет.

— Често се напикаваше — опитах да й помогна.

Очите на Ви грейнаха:

— Скоти Пикльото?