Кресчендо

— Прибирай се. Трябва да свърша нещо.

— Да се прибирам ли? Майтапиш ли се? Какво става?

— Нора! — повика ме мама, слизайки по стълбите раздразнено. Спря на метър и половина от джипа и ми даде знак да смъкна стъклото.

— Пач? — опитах отново.

— Ще ти звънна по-късно.

Мама гневно отвори вратата:

— Пач — рязко го поздрави тя.

— Блайд — кимна разсеяно той.

— Закъсня с пет минути — обърна се към мен тя.

— Вчера се прибрах с четири минути по-рано.

— Когато имаш вечерен час, не може да прехвърляш минути от един ден в друг — оповести тя. — Веднага влизай.

Не исках да си тръгна, преди Пач да ми отговори, но явно нямах избор, затова му казах:

— Обади ми се.

Той кимна веднъж, но от съсредоточения му поглед заключих, че мислите му са другаде. Щом излязох от колата и стъпих на земята, джипът потегли с рев, ускорявайки мигновено. За където и да се бе запътил Пач, явно бързаше.

— Когато определям вечерен час, очаквам да го спазваш — заяви мама.

— Закъснях само с четири минути. — Тонът ми трябваше да й подскаже, че малко прекалява.

С което си спечелих отявлено неодобрителен поглед.

— Миналата година убиха баща ти. Преди два месеца ти самата се размина на косъм със смъртта. Мисля, че имам право на прекалена загриженост.

Мама пое към къщата отривисто, скръстила ръце пред гърдите.

Добре де, аз съм безчувствена и коравосърдечна дъщеря. Схванах.

Насочих вниманието си към редицата дървета от другата страна на пътя. Не забелязах нищо необичайно. Почаках някаква студена тръпка да ме предупреди, че там има нещо, нещо невидимо, но не го долових. Усетих полъх на топлия летен вятър, цвърченето на цикадите се носеше в нощта. Гората изглеждаше напълно спокойна на сребристата лунна светилна.

Пач не беше видял нищо в гората. Беше си тръгнал, понеже му казах две големи и глупави думи, които ми се изплъзнаха неусетно. Какво си въобразявах? Не. Какво си мислеше Пач сега? Беше отпрашил, за да не ми отговори. Не се съмнявах, че знам отговора. И точно затова стоях и се взирах подир джипа му.