Кресчендо
- Автор: Фицпатрик Бека
- Серия: Ш-ш-шт #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кресчендо». Краткое содержание книги:
Червена спортна тойота спря до тротоара и предното стъкло се спусна с автоматично бръмчене. Зад волана седеше Марси Милар.
— Проблеми с колата ли? — попита тя.
Да, по-точно пълна липса на кола. Не че щях да си призная пред Марси.
— Да те закарам ли? — попита тя нетърпеливо, понеже не й отговарях.
Не можех да повярвам, че от всички автомобили, които минаваха по този участък от пътя, точно колата на Марси спря да ме вземе. Исках ли да се возя при Марси? Не. Все още ли превъртах мислено онова, което бе казала за баща ми? Да. Щях ли да й простя? В никакъв случай. Искаше ми се да й махна да си продължава по пътя, но имаше малка пречка. Говореше се, че единственото, което господин Лоукс обича повече от периодичната таблица на химичните елементи, е да наказва ленивите ученици със задържане след часовете.
— Благодаря — приех неохотно. — Отивам в училище.
— Явно дебелата ти приятелка не може да те откара — отбеляза Марси.
Застинах с ръка върху бравата. Двете с Ви отдавна се бяхме отказали да просветляваме хората, че «дебел» и «закръглен» са различни неща, което обаче не означава, че проявявахме търпимост към невежеството. С радост бих помолила Ви да ме закара, само че я бяха поканили на обучение за бъдещи редактори на училищното издание «и-Зайн» и тя вече беше в училището.
— Всъщност май предпочитам да повървя. — Бутнах вратата на Марси и тя се затвори.
Марси се помъчи да си лепне озадачено изражение.
— Да не се обиди, задето казах, че е дебела? Понеже си е така. Какво ти става? Имам чувството, че трябва да цензурирам всяка своя дума. Най-напред баща ти, сега това. Какво стана със свободата на словото?
За части от секундата си помислих, че би било хубаво и удобно все още да имах фиата. Не само нямаше да имам нужда някой да ме кара, но щях да мога да си доставя удоволствието да прегазя Марси. Училищният паркинг беше пълен хаос след училище. Ставаха злополуки.
Понеже не можех да видя как Марси отскача от предния ми калник, направих следващото най-приятно нещо.
— Ако баща ми беше представител на «Тойота», щях да съм достатъчно загрижена за опазването на околната среда, че да си поискам кола с хибриден двигател.
— Да, ама баща ти не е представител на «Тойота».
— Точно така. Баща ми е мъртъв.
Тя вдигна едното си рамо:
— Ти го каза, не аз.
— От сега нататък най-добре двете с теб да не си се пречкаме взаимно.
Тя огледа маникюра си:
— Хубаво.
— Добре.
— Просто се опитвах да бъда мила, а виж докъде се стигна.
— Мила ли? Каза, че Ви е дебела.
— Освен това предложих да те закарам. — Тя натисна газта до дупка и гумите й запратиха към мен прахоляк.
Не бях се събудила сутринта с намерението да намеря поредната причина да ненавиждам Марси Милар, но ето на.
*
Гимназията на Колдуотър е строена в края на деветнайсети век — еклектична смесица на готически и викториански елементи, която прилича по-скоро на катедрала, отколкото на учебно заведение. Прозорците са тесни и сводести, стъклото е оловно. Камъкът е пъстър, но преобладава сивото. През лятото по външните стени пълзи бръшлян и придава на училището присъщото на Нова Англия очарование. През зимата бръшлянът напомня на дълги костеливи пръсти, които душат сградата.
Вървях бързо, почти подтичвайки по коридора към кабинета по химия, когато мобилният телефон иззвъня в джоба ми.
— Мамо? — обадих се, без да забавям крачка. — Ще ти звънна по-…
— Няма да повярваш на кого се натъкнах снощи! На Лин Парнел. Помниш ли семейство Парнел? Майката на Скот.
Погледнах часовника на мобилния си. Имах късмет да ме докара напълно непозната жена — отиваше на кикбокс в спортната зала, — но въпреки това закъснявах. Останаха по-малко от две минути преди звънеца.
— Мамо? Часът ми ще започне всеки момент. Да ти звънна на обяд?
— Двамата със Скот бяхте добри приятели.
Започнах смътно да си спомням.
— Когато бяхме на пет — отговорих. — Той не се ли напикаваше?
— Снощи с Лин пийнахме по едно. Току-що е приключил разводът й и двамата със Скот се връщат в Колдуотър.
— Прекрасно. Да ти звънна ли по…
— Довечера ги поканих на вечеря.
Докато минавах покрай кабинета на директора, голямата стрелка се премести с още едно деление. От мястото ми изглеждаше някъде по средата между 7:59 и осем часа. Хвърлих на часовника заплашителен поглед, който казваше: «Да не си посмял да звъннеш по-рано».
— Довечера не е подходящо, мамо. Двамата с Пач…
— Не ставай глупава — прекъсна ме мама. — Скот е един от най-старите ти приятели. Познаваш го много преди Пач.