Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Ще ги привлека на моя страна!
Микаел Блумквист беше спрял да слуша горе-долу когато Уве обясняваше, че всички трябвало да се замислят за своята „дигитална зрялост“, та затова и не нададе ухо, докато ораторът уточняваше, че младото поколение не познавало нито „Милениум“, нито Микаел Блумквист. А точно в мига, когато му втръсна и излезе от стаята, за да си вземе кафе, норвежкият консултант Арон Улман най-открито заяви:
— Жалка история. Толкова ли се бои да не го забравят?
Факт бе обаче, че в този момент нищо не би могло да разтревожи Микаел по-малко. Беше бесен, задето Уве Левин явно си въобразяваше, че анкетите ще ги спасят. Вестникът не бе създаден от някакви си шибани анализи на пазара, а от патос и плам. „Милениум“ бе достигнал позицията си, понеже всички бяха полагали усилия за онова, което усещаха като правилно и важно, без да се ръководят от посоката на вятъра. Микаел дълго просто си стоя там, в стаичката за кафе и отдих, чудейки се колко ли време ще се мине, преди Ерика да излезе.
Отговорът бе — приблизително две минути. По звука от токчетата ѝ се опита да определи колко бе ядосана. Когато обаче застана пред него, тя само се усмихна примирено.
— Как си? — попита го.
— Просто нямах сили да слушам.
— Нали схващаш, че хората няма да ти ръкопляскат, като се държиш така.
— Схващам го.
— Освен това схващаш, допускам, че „Сернер“ не може и пръста си да мръднат без наше позволение. Все още държим юздите.
— И помен от юзди не държим. Ние сме техни заложници, Рики! Не разбираш ли? Ако не правим каквото казват, ще изтеглят подкрепата си и ще се окажем притиснати в ъгъла — отвърна той прекалено високо и яростно, а когато Ерика му изшътка и поклати глава, добави малко по-предпазливо:
— Съжалявам. Като децата съм. Сега обаче се връщам у дома. Нуждая се от размисъл.
— Работните ти дни страшно са се скъсили.
— Струва ми се, че имам стари извънредни часове за приспадане.
— Може и така да е. Искаш ли посещение довечера?
— Не знам. Наистина не знам, Ерика — рече той, после напусна редакцията и излезе на „Йотгатан“.
Вятърът и дъждът го шибаха, той зъзнеше и ругаеше, за миг се замисли дали да не влезе в „Покет шоп“ и да си купи поредната английска кримка, в която да се забрави. Вместо това обаче пое по „Санкт Паулсгатан“ и точно до ресторанта за суши на десния тротоар иззвъня телефонът му. Убеден бе, че го търси Ерика. Беше Пернила, дъщеря му, избрала най-неподходящия момент да се чуе с баща, който поначало страдаше от угризения на съвестта, задето вършеше за нея твърде малко.
— Здрасти, съкровище — каза той.
— Какво се чува там?
— Бурята, предполагам.
— Окей, окей, ще бъда кратка. Приеха ме в специалност творческо писане в „Бископс Арньо“.
— Значи, сега искаш да пишеш — отбеляза той язвително, което, разбира се, бе несправедливо откъдето и да го погледнеш.
Трябваше просто да я поздрави и да ѝ пожелае на добър час. Пернила обаче бе минала през толкова много години на неприятности, следвайки ту едно, ту друго, без изобщо да завърши каквото и да било, че той изпита главно досада сега, когато бе заявила поредната насока.
— Май не долавям ликуване.
— Сори, Пернила. Днес не съм на себе си.
— А кога си?
— Просто искам да си намериш нещо, което наистина да сработи. Не знам дали писането е особено добра идея с оглед на състоянието на бранша.
— Няма да пиша някаква си скучна журналистика като теб.
— А какво ще правиш?
— Ще пиша не на шега.
— Окей — отвърна той, без да я попита какво точно има предвид. — Стигат ли ти парите?
— Работя допълнително в „Кафе Уейнс“.
— Искаш ли да дойдеш на вечеря довечера и да го обсъдим?
— Няма да смогна, тате. Просто исках да споделя — отвърна тя и затвори, и макар да му се щеше да съзре позитивното в нейния ентусиазъм, настроението му само се влоши още повече, та побърза да мине напряко през площад „Марияторет“ и нагоре по „Хурншгатан“ към таванското си апартаментче на „Белмансгатан“.
Сякаш бе излязъл оттам едва преди миг. Изпита странното усещане, че вече няма работа и е поел към ново битие, в което вместо да се съсипва от бачкане, ще разполага с океани от време, та за кратко се зачуди дали да не поразтреби малко. Навсякъде се въргаляха вестници, книги и дрехи. Вместо това обаче грабна две „Пилзнер Урквел“ от хладилника, настани се на дивана в гостната и се опита да премисли всичко по-трезво или поне толкова трезво, колкото човек гледа на живота с мъничко бира в кръвта. Какво да прави?