Онова, което не ме убива

— Захапал ли си някоя сензационна новина? — продължи Арне.

— Обмислям да разкрия всички тайни на „Бишопс Армс“.

— Мислиш ли, че Швеция е узряла за подобна история?

— Не, навярно не е.

Микаел всъщност харесваше тази банда, не че някога разменяше с тях нещо повече от незначителни фрази и насърчителни викове. И все пак старчетата си бяха част от онова ежедневие, което го караше да се чувства толкова добре в квартала, та затова ни най-малко не се докачи, когато единият изтърси:

— Подочух, че ти били подрязали крилцата.

Думите сякаш смъкнаха всичките му неприятности до ниското, едва ли не комично ниво, където им беше мястото.

— Какво да се прави, привет, бутилко, сестро, нищо хубаво не е навеки — отвърна той с цитат от Фрьодинг, оглеждайки помещението за човек, достатъчно нахакан на вид, та да привиква уморени журналисти в кръчмата. Само че освен Арне и неговата банда не се виждаше абсолютно никой, та се отправи към Амир на бара.

Амир беше едър, дебел и приветлив, баща на четири деца, който се скъсваше от работа и въртеше кръчмата от няколко години насам. Двамата с Микаел доста се бяха сприятелили. Не че Микаел беше кой знае какъв редовен клиент, ала на два пъти си бяха помагали един-другиму — когато Блумквист не бе успял да стигне до магазина за алкохол, а очакваше да го посети дама, Амир му изпрати няколко бутилки червено вино, а Микаел на свой ред бе съдействал на негов приятел без лични документи, като изложи случая му в писмо до властите.

— По какъв повод ни е оказана тази чест? — рече Амир.

— Имам среща с едно лице.

— Вълнуваща?

— Не ми се вярва. Как е Сара?

Сара бе съпругата на Амир, претърпяла операция на тазобедрената става.

— Хленчи и пие болкоуспокояващи.

— Звучи сериозно. Предай ѝ поздрави.

— Дадено — отвърна Амир и двамата продължиха да си приказват за това и онова.

Обаче все още не се виждаше никакъв Линус Брандел и Микаел реши, че ще да е била някоя лоша шега. От друга страна, съществуваха и по-кофти номера от това да те подмамят в махленската кръчма, ето защо поседя петнайсетина минути, разисквайки с бармана различни финансови и здравословни проблеми, преди най-накрая да стане и да поеме към вратата. Тъкмо тогава се появи човекът.