Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Та нали той само си седеше на пода със своите пъзели и не пречеше никому. Ала Ласе явно го мразеше и това навярно имаше някаква връзка с погледа на детето. Странен поглед, отправен по-скоро навътре, отколкото навън, който караше другите да се усмихват и да казват, че момчето сигурно има богат духовен живот, но който по някакъв начин се промъкваше под кожата на Ласе.
— Мамка му, Хана! Той сякаш вижда вътре в мен — случваше се да избухне.
— Та нали е идиот, ти така казваш.
— Идиот е, но във всеки случай има нещо подозрително в него. Сякаш ми желае злото.
Пълни глупости. Аугуст дори не поглеждаше към Ласе, нито пък към някой друг, и не желаеше злото никому. Само дето светът навън го смущаваше и се чувстваше най-щастлив, когато бе затворен в своя собствен мехур. В пиянския си делириум обаче Ласе си въобразяваше, че момчето замисля някакъв вид отмъщение, и със сигурност това бе причината да остави Аугуст и парите да се изпарят от живота им. Жалка история. Поне Хана бе изтълкувала нещата така. Сега обаче, застанала край кухненската мивка, докато пушеше цигарата си толкова нервно и напористо, че по езика ѝ оставаха парченца тютюн, тя се чудеше дали в това все пак нямаше капчица истина. Може би и Аугуст ненавиждаше Ласе. Може би наистина му се щеше да го накаже за всичкия изяден пердах, а може би… Хана затвори очи и прехапа устна… момчето не харесваше и нея.
Мислите ѝ бяха започнали да кръжат в подобни самообвинителни орбити, откакто вечер я обземаше едва ли не непоносимо усещане за липса. Понякога се питаше дали двамата с Ласе направо не бяха навредили на Аугуст. „Бях лош човек“, промърмори тя, а ето че и Ласе на всичкото отгоре ѝ кресна нещо. Не го чу.
— Какво? — попита.
— Къде, по дяволите, е съдебното решение за попечителството?
— Какво ще правиш с него?
— Ще докажа, че онзи няма право да го държи при себе си.
— Та нали само преди миг така се радваше да се отървеш от него.
— Тогава бях пиян и глупав.
— А сега ненадейно си трезвен и умен?
— Адски умен — изсъска той и се завтече към нея едновременно ядосан и решителен, а тя отново затвори очи и за хиляден път се зачуди защо всичко толкова се бе объркало.
Франс Балдер вече не приличаше на спретнатия служител, който се бе появил при бившата си жена. Сега косата му стърчеше, а горната устна лъщеше от пот. Бяха изминали поне три дни, откакто се бе бръснал или вземал душ. Въпреки всичките си намерения да стане татко на пълен работен ден и въпреки изпълнения с надежда и силно вълнение миг на „Хурншгатан“, той отново бе изпаднал в състояние на дълбоката съсредоточеност, която можеше да се сбърка с гняв. Дори зъбите му проскърцваха.
Вече от часове светът и бурята навън бяха спрели да съществуват за него, затова дори не забелязваше какво се случва в краката му. Бяха маломерни, тромави движения като на котка или друго животно и едва след известно време осъзна, че Аугуст бе пропълзял под писалището му. Франс го изгледа сънено, сякаш потокът от програмни кодове още премрежваше очите му.
— Какво искаш?
Аугуст вдигна към него умоляващи, ясни очи.
— Какво? — продължи Франс. — Какво?
И тогава се случи нещо.
Момчето вдигна от пода лист, изпълнен с квантови алгоритми, и трескаво запрокарва ръка напред-назад по хартията, та за миг Франс си помисли, че е на път да получи нов пристъп. Но не, Аугуст сякаш припряно пишеше нещо. Тогава тялото на Франс се напрегна и в паметта му отново изплува нещо важно и далечно, точно както на кръстовището на „Хурншгатан“. Сега обаче, за разлика от тогава, разбра какво беше то.
Спомни си за собственото си детство, когато цифрите и уравненията му се струваха по-важни от самия живот, затова грейна и възкликна:
— Искаш да смяташ, нали? Разбира се, че искаш да смяташ!
В следващия миг изтърча да вземе химикалки и листа А4 с редове, които разположи на пода пред Аугуст.
След това записа най-простата числова редица, за която можеше да се сети, тази на Фибоначи, в която всяко число е сумата от двете предходни, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, после остави място за следващата сума, която беше 34. Сетне обаче реши, че това най-вероятно е твърде просто, затова изписа и геометрична поредица: 2, 6, 18, 54…, в която всяко число е умножено по 3, следователно изпуснатото число е 162, а за подобна задача едно надарено дете, смяташе той, не се нуждае от някакви предварителни познания. Истината е, че схващането на Франс за простота в математиката бе доста специално. После той захвана да си мечтае как момчето далеч не е бавноразвиващо се, а по-скоро е някакво подобрено копие на него самия, който също беше позакъснял с езика и социалното общуване, ала бе разбирал математическите взаимовръзки далеч, преди да произнесе първата си дума.