Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Мике Блумквист ги бе осъществил всичките. Не само защото беше в основата на няколко от най-разобличаващите журналистически разследвания в наши дни. А и защото пишеше с онази сила и онзи патос, за които си бяха фантазирали, и никога не превиваше врат пред натиска, упражняван от началството, нито правеше компромиси със своите идеали, докато Уве… Е да, но нали всъщност тъкмо Уве бе направил добра кариера? Днес със сигурност печелеше десет пъти повече от Блумквист и това му доставяше неимоверна радост. Каква полза имаше Мике от своите сензационни новини, когато дори не бе в състояние да купи в провинцията нещо по-свястно от барачката в Сандхамн? Божичко, какво представляваше онази колиба в сравнение с новата къща на Уве в Кан? Нищо и половина! Не, тъкмо той бе избрал правилния път.
Вместо да плещи из ежедневниците, Уве бе приел назначение като медиен анализатор в „Сернер“ и се бе сближил със самия Хокон Сернер, а това промени живота му и напълни джобовете му. Понастоящем отговаряше за публицистиката в ред вестници и канали и обожаваше работата си. Обичаше властта, парите и всичко, което вървеше с тях, и въпреки това… достатъчно честен бе да признае, че понякога си мечтае и за онова другото, определено в ограничени дози, но все пак. И на него му се щеше да го смятат за публицист от висока класа, точно като Блумквист, и сто на сто затова бе предлагал толкова настойчиво групировката да закупи дял от „Милениум“. Едно птиченце му бе подшушнало, че вестникът се намира във финансова криза, както и че главната редакторка Ерика Бергер, по която някога тайно бе точил лиги, искаше да задържи последните си две назначения — Софи Мелкер и Емил Гранден, а това едва ли щеше да ѝ се удаде, ако вестникът не се сдобиеше със свеж капитал.
Накратко, Уве най-неочаквано бе съзрял възможност за закупуването на дял от един от най-престижните продукти на медийна Швеция. Не можеше да се твърди обаче, че ръководството на „Сернер“ бе особено въодушевено. Напротив, мърмореха, че „Милениум“ е старомоден и ляв, както и че има навик да се спречква с важни рекламодатели и сътрудници, и ако Уве не се бе заинатил и не се бе обосновал така пламенно, работата със сигурност щеше да се закучи. За групата една инвестиция в „Милениум“ би била като ухапване от бълха, бе казал той, незначително вложение, което може би нямаше да донесе кой знае какви печалби, но пък имаше потенциала да създаде нещо значително по-голямо, а именно — доверие. Защото след всичките съкращения и кървави бани в „Сернер“ почтеността не беше точно най-големият актив на предприятието и инвестицията в „Милениум“ би била знак, че групировката въпреки всичко я е грижа за журналистиката и свободата на словото. Бордът на „Сернер“ определено не беше страстен привърженик нито на свободата на словото, нито на разследващата журналистика а ла „Милениум“. От друга страна обаче, малко повече доверие нямаше да навреди. Това в ръководството все пак го разбираха, та Уве успя да прокара предложението си и покупката дълго време изглеждаше като погалване от съдбата за всички заинтересовани страни.
„Сернер“ се издигна в очите на общественото мнение, „Милениум“ съумя да задържи своя персонал и да наблегне на онова, в което вестникът го биваше: сондиране надълбоко, добре написани репортажи, а самият Уве грееше като слънце и дори се включи в дебат в Клуба на публицистите, където с цялата си скромност заяви:
— Вярвам в добрата сделка. Винаги съм се борил за разследващата журналистика.
Ала после… не искаше и да мисли за това. Хайката против Блумквист се задейства и всъщност той не съжаляваше кой знае колко, не и отначало. Откакто Микаел бе изгрял като голямата звезда на репортерския небосвод, той не можеше да не се радва тайно, когато в медиите го осмееха. Този път обаче задоволството му не трая дълго. Младият син на Сернер, Турвал, долови шумотевицата в социалните медии и направи от това голям въпрос. Не че му пукаше, разбира се. Турвал не се интересуваше от възгледите на журналистите. Ала харесваше властта.