Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
– Това не ми харесва – каза Рена. – Съпруг и съпруга не бива да се делят така.
Пар’чинът въздъхна.
– Нищо не мога да направя, Рен. Заложил съм всичко на този удар. Не мога да си позволя да изгубя. Съвсем скоро ще се видим.
– Да – рече Рена. – Обичам те, Арлен Бейлс.
– Обичам те, Рена Бейлс – каза пар’чинът.
Двамата се целунаха отново и Джардир чу как стъпките ѝ се отдалечават към изхода на кулата. Пар’чинът обаче започна да се изкачва нагоре.
Джардир се поколеба дали да не се направи на заспал. Може би щеше да успее да научи нещо; да спечели елемента на изненадата на своя страна.
Но поклати глава. „Аз съм Шар’Дама Ка. Не ми подобава да се крия. Ще погледна пар’чина в очите и ще видя какво е останало от мъжа, когото познавах някога.“
Той се надигна в постелята, като потисна стона от ужасната болка в краката. Лицето му изразяваше абсолютно спокойствие, когато пар’чинът влезе в стаята. Също както първия път, когато се бяха срещнали, мъжът носеше обикновени дрехи, избеляла памучна риза и изтъркан дочен панталон, а през рамото си беше преметнал кожената чанта на вестител. Беше бос, ръкавите и крачолите му бяха навити, разкривайки защитите, които беше изрисувал върху кожата си. Пясъчнорусата му коса беше обръсната до голо и лицето, което си спомняше Джардир, едва се разпознаваше под татуировките.
Дори без Короната си, Джардир можеше да почувства могъществото на тези символи, но пар’чинът беше платил скъпо за тази сила. Той приличаше по-скоро на някой от свещените свитъци, отколкото на човек.
– Какво си направил със себе си, стари приятелю?
Не беше имал намерението да го произнесе на глас, но нещо го беше подтикнало да го направи.
– И след всичко, което направи, имаш дързостта да ме наричаш така? – рече пар’чинът. – Не го направих сам. Ти ми го причини.
– Аз? – попита Джардир. – Сам взех мастилото и обезобразих така тялото ти?
Пар’чинът поклати глава.
– Ти ме остави да умра в пустинята сам, без никакво оръжие или подкрепа, и знаеше, че никога няма да позволя на алагаите да ме вземат. Единственото, което ми бе оставил за защита, бе тялото ми.
Тези думи отговориха на всичките въпроси на Джардир за това, как пар’чинът бе успял да оцелее. Мисленият му взор видя как приятелят му, оставен сам в пустинята, изгорял от слънцето и окървавен, пребива до смърт алагаите с голи ръце.
Беше великолепно.
Евджахът забраняваше татуирането на плътта, но забраняваше и много други неща, които Джардир беше позволил в името на Шарак Ка. Той искаше да порицае пар’чина, но истината в думите на мъжа накара гърлото му да се свие.
Джардир потрепери, когато полъх на съмнение докосна центъра му. Нищо не се случваше без позволението на Еверам. Иневера беше, че пар’чинът бе оцелял и отново го беше срещнал. Заровете казваха, че всеки от тях би могъл да е Избавителят. Джардир беше посветил живота си, за да заслужи тази титла. Той се гордееше с постиженията си, но не можеше да отрече, че неговият аджин’пал, смелият чужденец, може да се е издигнал в очите на Еверам.
– Ти участва в ритуали, които не разбираш, пар’чине – каза красиянецът. – Домин Шарум се води до смърт и победата беше твоя. Защо не я прие и не зае мястото си начело на Първата война?
Пар’чинът въздъхна.
– Няма победа в смъртта ти, Ахман.
– Тогава признаваш, че аз съм Избавителят? – попита Джардир. – В такъв случай ми върни Копието и Короната, опри чело в пода и да приключваме. Всичко ще бъде простено и отново ще се изправим срещу Ний рамо до рамо.
Пар’чинът изсумтя. Остави кожената чанта на масата и бръкна вътре. Короната на Каджи сияеше дори в сгъстяващата се тъмнина, деветте ѝ диаманта проблясваха. Джардир не можеше да отрече копнежа, който тя събуждаше у него. Ако имаше здрави крака, за да се изправи, той щеше да се хвърли към нея и да я сграбчи.
– Короната е тук. – Пар’чинът я завъртя около показалеца си като някаква детска играчка. – Но Копието не е твое. Поне докато сам не реша да ти го дам. Скрито е на място, където никога не би го открил, дори краката ти да не бяха гипсирани.
– Свещените предмети са създадени един за друг – каза Джардир.
Пар’чинът отново въздъхна.
– Нищо свещено няма тук, Ахман. И преди съм ти казвал, че Раят е лъжа. Ти заплаши да ме убиеш заради думите ми, но това не ги прави по-лъжливи.