Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Джардир отвори уста, за да отговори, гневни думи напираха на устните му, но пар’чинът го възпря, като сграбчи здраво Короната и я вдигна над главата си. Защитите по кожата му запулсираха с мека светлина, а онези по Короната засияха.
– Това – каза пар’чинът, като имаше предвид Короната – представлява тънко парче, изрязано от черепа на мисловен демон, и девет рога, облечени в защитна сплав от сребро и злато и активирани от диамантите. Това е шедьовър на защитното изкуство, но нищо повече. – Той се усмихна. – Почти същото като обицата ти.
Джардир вдигна ръка към ухото си, където някога се бе намирала сватбената му обица.
– Да не би да възнамеряваш да откраднеш и първата ми съпруга заедно с трона ми?
Пар’чинът се разсмя – най-искреният звук, който Джардир бе чувал от години. Не можеше да отрече, че този звук му беше липсвал.
– Не съм сигурен кое от двете ще е по-голямото бреме – каза той. – Не ги искам. Имам си съпруга, а за моя народ това е повече от достатъчно.
Джардир усети как устните му неволно се разтягат в усмивка.
– Добрата дживах ка е едновременно подкрепа и бреме, пар’чине. Те ни подтикват да бъдем по-добри мъже, а това винаги е било свързано с усилия.
Пар’чинът кимна.
– Правдиви думи.
– Тогава защо ми открадна обицата? – попита настоятелно Джардин.
– Просто я взех на съхранение, докато си под покрива ми – каза пар’чинът. – Не мога да ти позволя да повикаш помощ.
– А? – беше отговорът на Джардир.
Пар’чинът наведе леко главата си настрани и го изгледа изпитателно; Джардир почувства как погледът на сина на Джеф прониква в душата му, както правеше самият той, докато притежаваше Взора на Короната. Как успяваше да го направи пар’чинът, без да я е сложил на главата си?
– Ти не знаеш – каза миг по-късно мъжът и рязко се изсмя. – Даваш ми брачни съвети, когато собствената ти съпруга те шпионира!
Презрението в гласа му разгневи Джардир и той сбърчи вежди въпреки желанието си да запази лицето си спокойно.
– Какво би трябвало да означава това?
Пар’чинът бръкна в джоба си и извади обицата. Тя представляваше обикновена златна халка, от която висеше изящно защитено топче.
– В нея има парче от демонска кост, а другата му половина е на ухото на съпругата ти. Позволява ѝ да чува всичко, което правиш.
Внезапно всички загадки се изясниха на Джардир. Откъде съпругата му узнаваше всичките му планове и тайни. Голяма част от информацията ѝ идваше от заровете, но алагай хора твърде често говореха със загадки. Трябваше да се досети, че хитрата Иневера няма да разчита изцяло на пророчествата си.
– Значи, тя знае, че си ме отвлякъл? – попита Джардир.
Пар’чинът поклати глава.
– Блокирах силите ѝ. Няма да може да те открие, преди да приключим тук.
Джардир скръсти ръце.
– Да приключим с кое? Ти не ме разбираш и аз не те разбирам. Намираме се в същото безизходно положение, както преди пет години в Лабиринта.
Пар’чинът кимна.
– Тогава не можа да намериш сили да ме убиеш и това ме принуди да променя начина, по който възприемах света. Сега ти предлагам същото.
С тези думи той му хвърли Короната.
Джардир я улови инстинктивно във въздуха.
– Защо ми я връщаш? Тя няма ли да изцели раните ми? Стане ли това, доста ще ти е трудно да ме задържиш тук.
Пар’чинът сви рамене.
– Не вярвам, че ще си тръгнеш без Копието, но за всеки случай изцедих всичката ѝ сила. – Той махна с ръка към прозорците. – На такава височина не достига кой знае колко магия от Ядрото, а слънцето прочиства тази стая всяка сутрин. Ще получиш Взора на Короната, но докато не бъде презаредена, едва ли ще може да ти даде нещо друго.
– Тогава защо ми я върна? – попита отново Джардир.
– Реших, че може да си поговорим – каза пар’чинът. – И същевременно искам да виждаш аурата ми. Искам да виждаш истинността на думите ми, силата на убежденията ми, отпечатана върху самата ми душа. Може би тогава ще прогледнеш.
– Ще прогледна за кое? – попита Джардир. – Че Раят е лъжа? Нищо, отпечатано върху душата ти, няма да ме убеди в това, пар’чине.
И все пак красиянецът сложи Короната на главата си. Под защитения взор сумрачната стая изведнъж оживя и Джардир въздъхна дълбоко, с облекчение, също като слепеца от Евджаха, който бе получил зрението си от Каджи.
Гледката през прозореца, която допреди миг бе представлявала просто сенки и смътни фигури, сега придоби ясни очертания, озарена от магията на Ала. Всички живи същества притежаваха искрица сила в сърцевината си и Джардир можеше да види силата, излъчваща се от стволовете на дърветата, от мъха, с който бяха обрасли те, от всяко животно, което живееше в клоните и кората им. Тя се стичаше през тревата в равнините и най-вече в демоните, които бродеха по земята и яхаха ветровете. Алагаите сияеха като маяци, които събуждаха у него първично желание да ги преследва и убива.