Спящата кукла [bg]

Ребека се върна в стаята и полицайката й предложи кафе.

— С удоволствие.

Тя й наля, подаде й мляко и захар, като обясни:

— В хотела няма ресторант, но има обслужване по стаите. Можете да поръчвате, каквото поискате.

Ребека отпи от кафето и отбеляза:

— Трябва да призная, Линда, че изглеждаш добре.

Другата жена се изчерви.

— О, не знам. Не съм в тази форма, в която бих искала да бъда. Ти изглеждаш отлично. И си отслабнала. Много ми харесва косата ти.

Новодошлата се засмя:

— Няма по-ефикасен начин косата ти да се прошари от две години, прекарани в затвора. Я, нямаш халка. Не си ли омъжена?

— Не.

— Аз също.

— Шегуваш ли се? Беше решила да се омъжиш за някой готин италиански скулптор. Мислех, че вече си го свалила.

— Не е лесно да намериш любовта на живота си, когато бившето ти гадже е Даниел Пел. Прочетох за баща ти във вестниците. Бизнесът му се разраствал.

— Така ли? Не знаех.

— Още ли не си говорите?

Линда поклати глава:

— Брат ми също не иска да чуе за него. Бедни сме като църковни мишки. Но е за добро, повярвай ми. Още ли рисуваш?

— Понякога. Не професионално.

— Не? Наистина ли? — Линда се обърна към Данс; очите й блестяха. — Ребека беше много добра! Трябва да видите картините й. Беше най-добрата.

— Сега рисувам само за удоволствие.

Поговориха си още няколко минути. Данс се изненада, че са живели толкова близо една до друга, а не са се виждали след процеса.

Ребека я погледна:

— Саманта ще се присъедини ли към малкото ни събиране? Или как й е името сега?…

— Не, само вие двете сте.

— Сам винаги е била свита.

— „Мишлето“, помниш ли? — вметна Линда.

— Да. Така я наричаше Пел. Мишлето.

Отново напълниха чашите и Данс продължи работата си. Зададе на Ребека същите начални въпроси като на Линда.

— Аз бях последната, която попадна в капана на господин Пел — заразказва стройната жена. — Беше… кога?

Погледна Линда, която отговори:

— През януари. Четири месеца преди случая с Кройтън.

„Случай“ — не „убийство“.

— Как срещнахте Пел?

— Тогава обикалях западното крайбрежие. Печелех, като рисувах хората по уличните пазари и плажовете. Бях разпънала статива си и Пел се спря. Поиска да му направя портрет.

Линда се засмя лукаво:

— Доколкото си спомням, не го рисува много. Бързо се озовахте в задната част на микробуса. И доста се забавихте.

Другата жена се усмихна смутено:

— Е, Даниел имаше такъв талант, да… Във всеки случай не сме и разговаряли много. Той ми предложи да отида с тях в Сийсайд. Отначало се поколебах… така де, знаех за репутацията му, за кражбите и така нататък. Но си казах: „Какво пък, аз съм бохем, бунтарка, човек на изкуството. По дяволите, задръстеното селско възпитание… давай.“ Така отидох. Всичко вървеше добре. Имах прекрасни хора около себе си, като Линда и Сам. Не се налагаше да работя от девет до пет и можех да рисувам колкото си поискам. Какво повече му трябва на човек? Разбира се, оказа се, че съм попаднала в компанията на Бони и Клайд. Банда крадци. Това не беше хубаво.