Вратите на Рим [bg]

Стигна до моряка. Той изглеждаше невъзмутим.

— Това ли е? — попита Марк.

Мъжът поклати глава.

— Казах, до края. Има още три стъпки дотам.

Марк го изгледа раздразнен.

— Ти си застанал на пътя ми!

Как ли пък не! Да вземе да го заобикаля по това парче дърво, не по-широко от бедрото му!

— Тогава ще се видим долу — каза мъжът и отстъпи от реята.

Марк зяпна, когато морякът се стрелна покрай него — и в същия момент видя ръката му да хваща марса и лицето му да му се хили, загуби равновесие и се олюля в паника: изведнъж осъзна, че ще падне и ще се сплеска на палубата. Лицата отдолу заплуваха като в мъгла. Всички като че ли гледаха към него, пред очите му се мярнаха размазани лица и сочещи пръсти.

Марк размаха трескаво ръце и се заизвива в камшични спазми, за да запази равновесие. Успя и се съсредоточи върху марса, без да обръща внимание на възможността да падне; опитваше се да намери ритъма на мускулите, на който се беше наслаждавал само преди броени мигове.

— Още малко и ще стигнеш — каза морякът; висеше от реята, хванал се само с една ръка и сякаш безразличен към реалната възможност да се изпусне.

Хитрият номер почти подейства. Като продължаваше да се смее и да поклаща глава, мъжът се хвана за едно въже — а Марк внезапно настъпи пръстите му, стиснали реята.

— Ей! — извика мъжът, но Марк не му обърна внимание и наблегна с цялата си тежест.

Изведнъж насладата се върна и той си пое дълбоко дъх. Пръстите се бореха отчаяно под него, в гласа на моряка се долавяше паника, когато разбра, че не може да стигне най-близкото въже дори ако разлюлее крака. Ако ръката му беше свободна, щеше да се залюлее и да се пусне без никаква трудност, но така, здраво притиснат, можеше само да виси, да се гърчи и да ругае.