Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Но преди това обмислете, тежичко ще бъде!
— Сир, аз съм сигурен в това, което съм направил. И ще отида на този бал!
— А пък аз ви обещавам да присъствам на второто представление.
Архитектът последва съвета на краля. Представлението пред три хиляди плебеи, които аплодираха повече от крале, премина успешно.
Тези плебеи много искаха да потанцуват и да се позабавляват след представлението. Вместо пет те увеличили десет пъти теглото си.
Нищо в залата не помръдна.
Ако съществуваше беда, от която да се опасяваме, то тя трябваше да се очаква от следващите представления, от страхливите благородници, задръстили залата — същата тази зала, в която три години след откриването й щяха да дойдат на бала господин кардиналът Дьо Роан и госпожа Дьо ла Мот.
Такова е предисловието, което дължахме на читателите си. Сега да се върнем отново при героите на нашата история.
25.
Балът в Операта
Балът беше достигнал най-големия си блясък, когато кардинал Луи дьо Роан и госпожа Дьо ла Мот се вмъкнаха крадешком сред хиляди различни домина и маски.
Две домина едно до друго се опитваха, обединявайки усилията си, да се съпротивляват на нашествието, но разбирайки, че няма да успеят, решиха да се подслонят под ложата на кралицата, където тълпата беше по-малка и където впрочем стената им предлагаше опора. Черно домино и бяло домино: едното — голямо, другото със среден ръст; едното — мъж, другото — жена; едното жестикулиращо с ръце, извръщащо глава ту на една, ту на друга страна.
Двете домина очевидно се впуснаха в много оживен разговор. Да послушаме:
— Казвам ви, Олива, че вие чакате някого — повтаряше по-голямото, — шията ви вече не е шия, а основа на ветропоказател, който се върти не само при всеки повей, но и при появата на нов пришълец.
— Е, та! После?
— Какво после?
— Да, какво чудно в това, че се оглеждам? Нима не съм тук именно затова?
— Да, но ако се обръщате към другите…
— Ами, господине, защо се идва в Операта?
— Заради хиляди неща.
— Аха! Да, мъжете — да, но жените идват тук само за едно.
— За какво?
— Това, за което казахте: за да завъртят колкото е възможно повече глави. Вие ме доведохте на бала в Операта, аз съм тук, чупете се.
— Госпожице Олива!
— О! Не влизайте в грубия си тон. Знаете, че грубият ви тон не ме плаши, и преди всичко не ме викайте по име. Знаете, че това, да наричате хората със собствените им имена на бал в Операта, е израз на най-лош вкус.
Черното домино направи гневен жест, който внезапно бе прекъснат от идването на едно синьо домино, доста едро, доста високо и с красиво телосложение.
— Ей, ей, господине — проговори новодошлият, — впрочем оставете жената да се забавлява на воля, дявол да го вземе! Всеки ден няма карнавал и не на всеки карнавал човек идва в Операта.
— Не се бъркайте в неща, които не ви засягат — продължи брутално черното домино.
— Ей, господине! Припомнете си веднъж завинаги, че малко вежливост никога и на нищо не вреди!
— Не ви познавам, защо по дяволите се тормозя с вас?
— Не ме познавате? Да предположим, но…
— Но какво?
— Но аз ви познавам, господин Дьо Бозир.
То, черното домино, което така леко произнасяше имената на другите, като чу да се произнася неговото име, потрепери: вълнение, което се забелязваше по копринената му качулка.
— О, не се плашете, господин Бозир — продължи маската, — аз не съм този, за когото ме вземате.
— А, дявол да го вземе, какво мисля аз? Вие, който разгадавате имена, ще се задоволите ли с това, или ще искате да отгатвате и мислите?
— Защо не?
— Хайде тогава, отгатнете нещо от това, което си мисля. Никога не съм виждал магьосник и наистина ще ми бъде приятно да срещна някого.
— Охо, това, което искате от мен, не е толкова трудно, че да заслужа някоя от титлите, каквито, изглежда, много лесно раздавате. Измислете друго нещо. Е, добре! Вие ме взехте за агент на господин Дьо Кросън.
— На господин Дьо Кросън?
— Аха! Да, вие знаете само това, дявол да го вземе! На господин Дьо Кросън, лейтенанта от полицията.
— Господине…
— Точно така, скъпи господин Бозир, всъщност би могло да се каже, че търсите шпагата си.
— Разбира се, че я търся.
— Ей Богу! Каква войнствена натура! Но успокойте се, скъпи господин Бозир, вие оставихте шпагата си у дома и добре направихте. Да поговорим за нещо друго. Моля ви, ако обичате, да ми предоставите ръката на госпожата…
— Ръката на госпожата?
— Да, на госпожата. Струва ми се, на бал в Операта така се постъпва, или може би аз идвам от Индия?
— Без съмнение, господине, така се постъпва, когато е по волята на кавалера!