Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Спирам, виждате ли?
— Да! Да, знаете много ужасни тайни, господине! — изрече Олива, треперейки. — Сега…
Тя гледаше непознатия така, сякаш можеше да чете през маската му.
— Сега какво е станало с него?
— Ами, мисля, че бихте могли да кажете по-добре от когото и да било.
— Защо, велики Боже!
— Защото, ако от Таверне той ви последва в Париж, вие пък го последвахте от Париж в Трианон.
— Да, наистина, но оттогава изминаха десет години, нали аз също ви говоря за онова време. Говоря ви за десетте години, които изтекоха, след като избягах, а той изчезна. Боже мой! Колко неща се случват за десет години!
Синьото домино мълчеше.
— Моля ви — настоя почти умоляваща Никол, — кажете ми, какво е станало с Жилбер? Мълчите, извръщате глава. Може би този спомен ви огорчава, натъжава ви?
Синьото домино в действителност не бе извърнало глава, но я бе отпуснало така, сякаш тежестта на спомените му беше прекалено голяма.
— Когато Жилбер обичаше госпожица Дьо Таверне… — каза Олива.
— Имената по-тихо! — помоли синьото домино. — Нима не забелязахте, че аз самият въобще не ги произнасям!
— Когато беше толкова влюбен, че всяко дръвче на Трианон познаваше любовта му… — продължи с въздишка Олива. — Именно тази любов ме погуби. А съм красива, горда съм, а когато поискам, съм нахална. По-скоро бих сложила главата си на дръвника, за да я отсекат, отколкото да позволя да казват, че съм превила глава.
— Храбра сте, Никол!
— Да, бях… тогава! — каза девойката и въздъхна.
— Разговорът ви натъжава, нали?
— Не, напротив, приятно ми е да се върна към младостта си. И хората са като реките. И най-мътната река е с бистър извор. Продължавайте и не обръщайте внимание на тъжната безнадеждна въздишка, която се изтръгна от гърдите ми.
— Ах! — възкликна синьото домино, като леко се поклати, при което се видя, че под маската се усмихва, и добави: — За вас, за Жилбер и за една друга особа знам, бедно мое дете, знам всичко, което можете само вие да знаете.
— Тогава ми кажете защо Жилбер избяга от Трианон. И ако ми кажете… — развълнувана настоя Олива.
Тя изведнъж се разтрепери по-силно от когато и да било и като се вкопчи със сгърчените си ръце в ръката му, простена:
— Боже мой! Боже мой!
— Е, хайде, какво става?
Никол, изглежда, пропъди мисълта, която я бе довела до това състояние.
— Нищо.
— Напротив, искахте да ме попитате нещо.
— Да, кажете ми съвсем откровено какво е станало с Жилбер?
— Чули ли сте да се говори, че е умрял?
— Да, но…
— Е, добре, той е мъртъв.
— Мъртъв?
Никол се разтрепери като първия път и промълви:
— За Бога, господине, може ли една услуга?
— Две, десет, толкова, колкото пожелаете, скъпа Никол.
— Преди два часа вие бяхте в моя дом, нали? Наистина сте вие, нали?
— Разбира се.
— Преди два часа вие не се страхувахте, не се криехте от мен.
— Да, напротив, исках добре да ме видите.
— О, глупачка, каква глупачка съм! Аз, която толкова ви гледах. Луда, луда, глупава жена, нищо повече от жена, както казваше Жилбер!
— Е, хайде, оставете хубавата си коса на мира. Пощадете я.
— Не, искам да се накажа за това, че ви гледах, без да ви видя.
— Не ви разбирам.
— Знаете ли какво искам от вас?
— Кажете?
— Повдигнете си маската.
— Тук? Невъзможно!
— Ах! Не страхът от чуждите погледи ви възпира да направите това, боите се от моя поглед, защото там, зад тази колона, в сянката на галерията, никой освен мен не би ви видял.
— Какво тогава ме възпира?
— Боите се, че ще ви позная.
— Аз?
— И че ще извикам: „Това сте вие, Жилбер!“
— Аха! Добре го казахте: „Луда, луда!“
— Вдигнете си маската.
— Е, добре, така да бъде, но при условие…
— Предварително давам съгласието си.
— То е, че ако аз от своя страна поискам да си свалите маската…
— Ще я сваля. Ако не я сваля, вие ще я махнете.
Синьото домино не се остави да бъде молено повече, отиде в тъмното кътче, което младата жена му бе посочила. Като стигна там, развърза маската си и застана пред Олива, която в течение на минута започна да го изпива с поглед.
— Уви, не! — каза тя, тупайки с крак и драскайки дланите си с нокти. — Уви! Не, това не е Жилбер.
— Кой съм аз?
— Какво ме засяга, щом като не сте той.
— А ако бях Жилбер? — попита непознатият, поставяйки отново маската си.
— Ако беше Жилбер! — изстена пламенно девойката.
— Да?
— Ако ми беше казал: „Никол! Никол, спомняш ли си Таверне Мезон-Руж?“ Ах! Тогава!…
— Тогава?
— На този свят повече нямаше да има Бозир!
— Казах ви, скъпо дете, че Жилбер е мъртъв.