Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Синьото домино се разсмя при епитета „един галантен мъж“, с който Бозир така непринудено удостои самия себе си, после го потупа по рамото.
— Спете спокойно, изпращам ви там, като ви правя подарък — дял от сто хиляди ливри най-малко, понеже, ако не отидете в „академията“ тази вечер, според обичая на вашите съдружници бихте били поставени вън от подялбата, докато, отивайки там…
— Е, добре де! Прието, каквото ще да става — измърмори Бозир.
И като направи пирует, изчезна. Синьото домино взе ръката на Олива.
— Сега за нас двамата! — каза тя. — Оставих ви да измъчвате колкото искате нещастния Бозир, но предупреждавам, че ще бъде по-трудно да объркате мен, която ви познавам. И така, тъй като трябва да продължим, намерете ми нещо красиво, иначе…
— Не познавам по-красиво нещо на света от вашата история, скъпа госпожице Никол — каза синьото домино любезно, стискайки закръглената ръка на малката жена, която издаде сподавен вик, като чу името, което маската й пошушна в ухото.
Но тя веднага се съвзе като човек, който не позволява да бъде изненадан с измама.
— О, Боже мой! Какво е това име? — попита тя. — Никол… За мен ли се отнася? Да не би случайно да искате така да ме наричате? В такъв случай претърпявате корабокрушение, излизайки от пристанището, като засядате на първата скала. Аз не се казвам Никол!
— Сега — да, знам, сега се наричате Олива. Никол прекалено намирисва на провинция. Във вас живеят две жени, знам точно — Олива и Никол. След малко ще говорим за Олива, но първо да поговорим за Никол. Забравили ли сте времето, когато бяхте Никол? Не вярвам. Ах, скъпо дете, жената винаги запазва моминското си име, ако не открито, то поне в дълбините на сърцето си, каквото и друго име да е била заставена да приеме, за да забрави първото. Бедна Олива! Щастлива Никол!
В този момент маскирана тълпа блъсна като внезапна буря двамата и Никол, или Олива, бе принудена да се притисне по-силно към придружителя си.
— Вижте — каза той, — вижте тази пъстра тълпа, вижте тези групи, които се притискат под качулките, за да доловят жадно ласкателните или любовни думи, които си разменят, вижте групите, които се образуват и разпръсват едни със смях, други с укори. Всички тези хора може би също имат по толкова имена, колкото и вие, мнозина бих изненадал, назовавайки ги с имена, които си спомнят и които мислят, че са забравени.
— Вие казахте „бедна Олива“…
— Да.
— Значи не ме вземате за щастлива?
— Трудно би било да сте щастлива с мъж като Бозир.
Олива въздъхна.
— Съвсем ли не съм щастлива? — попита тя.
— Въпреки всичко го обичате.
— Ах, умерено.
— Ако не го обичате, напуснете го.
— Ако го напусна, ще съжалявам.
— Какво впрочем бихте жалили у един пияница, у един комарджия, у мъж, който ви бие, у един крадец, който някой ден ще бъде разпънат на колелото за изтезания в Грев?
— Може би не ще разберете това, което ще ви разкажа.
— Все пак кажете.
— Ще съжалявам за шума, който създава около мен…
— Трябваше да се досетя. Ето какво било да си прекарал живота си сред мълчаливи хора.
— Известна ви е младостта ми?
— Отлично.
— О, не се съмнявам, уверена съм.
— Ще поговорим следователно за младежките ви години, госпожице Никол.
— Да поговорим, но ви предупреждавам, че няма да възразявам.
— Няма да започвам от детството ви, време, което е без значение за живота ви, ще започна от пубертета, от момента, когато осъзнавате, че Господ ви е дарил сърце, което да обича.
— Да обича? Кого?
— Жилбер.
При тези думи, при това име тръпка пробяга по вените на младата жена, а синьото домино почувства как тя потрепери в ръката му.
— О! Как, Боже мой, сте узнали? — изстена тя.
Тя внезапно спря и с необяснимо вълнение стрелна с поглед синьото домино.
Синьото домино остана безмълвно. Олива, или по-точно Никол, въздъхна и каза, без повече да се противи:
— Ах, господине, произнесохте име, събуждащо много спомени. Вие значи познавате този Жилбер?
— Да, щом като ви говоря за него.
— Уви!
— Очарователен момък според мен. Обичахте ли го?
— Той беше красив! Не… не точно… но аз го намирах хубав. Той беше много сърдечен, беше ми равен по рождение… Всъщност не, не е вярно. Равен — не, никога. Щом като Жилбер пожелае, то никоя жена не може да му бъде равна…
— Дори госпожица Дьо Та…
— Аха! Знам какво искате да кажете — прекъсна го Никол. — Ах, господине, виждам, много знаете, да, той обичаше друга, по-висшестояща от мен, бедната Никол.