Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Фелдмаршалът, романтична натура, с развяващи се дрехи и сребриста перука, прочете писмото на графа с искрен интерес и каза:
— Господин Моцарт, генерал-губернаторът говори за вашите способности и за способностите на сина ви с най-топли думи, а аз ценя високо мнението му. Ще съм щастлив, ако господин Амадео бъде така добър да свири на приема, който давам утре вечер в моята вила.
Леополд се съмняваше дали времето е достатъчно за подготвянето на програма, но Волфганг увери фелдмаршала:
— Ваше превъзходителство, мога да свиря каквото предпочетете: Самартини, Хасе, Йохан Кристиан Бах.
— Или Амадео Моцарт — допълни фелдмаршал Палавичини.
Той им изпрати каляската си и на приема присъствуваха принцове, дукове, посланици и кардинали, но Волфганг се развълнува най-много от присъствието на падре Мартини. Този францискански монах бе известен на Волфганг още откак се помнеше като най-начетения специалист по музика в Европа, авторитет, признат от всички. Той се учуди, като видя монаха тук, защото се знаеше, че падре Мартини никога не посещава концерти. Разочарова се обаче от външността му: Мартини, когото Волфганг си бе представял като благородния на вид Хасе, беше по-дребен и по-съсухрен дори от Самартини.
Концертната програма включваше още оркестрово изпълнение и двама певци-кастрати, но гостите жадуваха да чуят господин Амадео. Той изпълни соло на клавесин, после един концерт с оркестъра, акомпанира на певците в ариите, които бе композирал за граф Фирмиан, и накрая го помолиха да дирижира оркестъра. Програмата, започнала в седем и половина, продължи до единадесет и половина и завърши само поради това, че падре Мартини се почувствува уморен.
Волфганг имаше сили да свири до безкрайност. Изключителни подвизи можеха да се извършат за такава отбрана публика. Графиня Палавичини беше поканила много очарователни дами и те го обсипваха с похвали. Някои му позволиха да им целуне ръка, други го помилваха, а няколко дори го прегърнаха. Най-много му хареса обаче отношението на домакинята.
Когато графиня Палавичини, смущаващо красива с тъмните си очи и мургава кожа, го целуна за прекрасното изпълнение, той бе опиянен от щастие. Ръката й остана в неговата след целувката. Искаше му се това да продължи дълго и когато графинята отдели внимание на друг от своите гости, Волфганг се почувствува нещастен.
Чу домакинът да казва:
— Господин Моцарт, вие и синът ви трябва да останете в Болоня и да се влеете в нашата прочута Филхармонична академия.
А татко отвърна:
— С най-голямо удоволствие, ваше превъзходителство, но трябва да бъдем в Рим през страстната седмица.
Волфганг се изненада. Татко не беше казвал нищо досега за необходимостта да бъдат в Рим през страстната седмина; трябва да бе намислил нов план тази вечер, както често се случваше. Волфганг забеляза как очите на татко блеснаха, когато фелдмаршалът рече:
— Кардинал Палавичини, държавният секретар на Ватикана, е мой далечен братовчед и приятел. Ще ви дам до него препоръчително писмо.
Падре Мартини, като излизаше от великолепната музикална зала, се спря и каза:
— Господин Моцарт, аз живея сега в уединение, но ако имам удоволствието да бъда отново с вас, преди да отпътувате за Рим, ще се почувствувам поласкан.
— Благодаря ви, ваше преподобие — отвърна татко, — ще бъде чест за нас.
— Лека нощ, Амадео — сбогува се монахът с Волфганг, — трябва да си починеш добре след такова прекрасно изпълнение.
По-късно обаче, когато татко седна да пише дълго писмо до мама за всички тези добри новини — икономът на фелдмаршал Палавичини също му бе броил двеста и пет лири за изпълнението на Волфганг и за дирижирането, — момчето не можа да заспи. На приема имаше толкова женска красота, че това му се струваше несправедливо. На неговата възраст се предполагаше той да е съвсем непорочен, а ето че сега желаеше ласката на женски ръце; изкусителните, склонни към флиртуване жени, бяха пробудили чувствата му и той не можеше да остане безразличен. А някои от по-младите дами бяха само с няколко години по-големи от него; бе забелязал, че италианките съзряват по-рано от немкините, и се питаше дали не е така и с момчетата в тази страна. За да се поотвлече от мислите си, прибави послепис до Нанерл към писмото на татко:
„Моя най-скъпа и най-обична сестричке,