Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
От военновъздушната база Марама в Аризона над четири хиляди ракети ТОУ бяха превозени със самолет до Гватемала, откъдето щяха да поемат по дългия си път към Тел Авив. От Полша и България бяха превозени с кораби осем хиляди ракети земя-въздух „Сам–7“, заедно със сто хиляди автомата АК–47. Китай предостави стотици ракети вода-вода „Силкуорм“, бронетранспортьори и амфибии за транспортиране на жива сила. От Швеция бяха получени 105-мм артилерийски снаряди, а Белгия осигури ракети въздух-въздух.
Оръжията се превозваха по море със сертификати, удостоверяващи, че крайният потребител е Израел. От военни бази на ИДФ в пустинята Негев консорциумът уреди чартърни транспортни самолети да превозят оръжието до Иран. На консорциума щяха да се заплащат „пътните разноски“ за всяка отделна партида, а Иран щеше да осигури парите от сметки в швейцарска банка. Цялата сума възлезе на седем милиона щатски долара. Израел не получи финансова облага — единствено удовлетворението да наблюдава как Иран се усъвършенства в избиването на все повече и повече иракчани в проточилата се прекалено дълго война между двете държави. За Давид Кимше това беше още един пример колко ефективна е политиката „разделяй и владей“, на която винаги бе залагал.
Въпреки това изостреният му инстинкт подсказваше, че онова, което беше започнало като „примамлива операция“, сега имаше опасност да излезе от контрол. По думите му: „Неподходящи хора разполагаха с твърде голяма власт в консорциума.“
За да възстанови контрола, той отново демонстрира същността на израелската политика — Тел Авив е готов да помага на Съединените щати, защото осъзнава, че не може да оцелее без подкрепата на Вашингтон в други области. Това беше начин Израел да покаже, че може да действа решително на световната сцена, без да дава гласност на нещата.
Ала колкото по-дълго продължаваше операцията оръжие — заложници, толкова по-голяма ставаше опасността тя да бъде разкрита. През декември 1985 година Кимше заяви на консорциума, че повече не може да се ангажира с тяхната дейност, като използва изтъркания предлог, че е прекалено зает в Министерството на външните работи.
Консорциумът му изказа благодарност за помощта, даде в негова чест прощална вечеря в един телавивски хотел и го осведоми, че неговото място заема в качеството си на израелска свръзка Амирам Нир, всеотдайният съветник на Шимон Перес по въпросите на тероризма. Това беше моментът, както по-късно щеше да сподели Кимше, от който сделката оръжие — заложници започна стремглаво да се сгромолясва и провалът стана неизбежен. Ако имаше някой, способен да съсипе досегашните усилия, това беше Нир. Бивш журналист, Нир беше показал тревожна склонност да възприема същинското разузнаване като описаното в шпионските романи за Джеймс Бонд, на които той беше страстен почитател. Тази негова фатална слабост беше характерна и за някои служители в Мосад, които решиха, че могат да използват журналисти за осъществяване на своите цели.
През април 1999 година Давид Кимше за пореден път доказа, че не е изгубил умението си да преценява правилно актуалната политическа ситуация в Близкия изток. Ясер Арафат — човекът, срещу когото той някога организира заговори за убийство, „защото той беше мой заклет враг и аз бях сигурен, че неговата смърт ще бъде истинска победа за Израел“, според Кимше вече се бе превърнал в „най-голямата надежда на Израел за дълготраен мир. Господин Арафат все още не е олицетворение на моята представа за идеалния съсед, но той е единственият лидер на Палестина, способен да прави отстъпки в полза на Израел, като същевременно запазва властта си и подкрепата на своя народ.“
Кимше беше убеден, че е намерил общ език с Арафат. Той беше категоричен, че лидерът на ООП най-сетне е осъзнал онова, което Кимше беше разбрал преди четвърт век — „истинската заплаха пред новото хилядолетие ще бъде ислямският фундаментализъм“.
Докато седеше в малкия си кабинет, чиито прозорци гледаха към градината, която самият той беше засадил и видял да разцъфва и да дава плод, Кимше стигна до следната балансирана преценка: „Не мога да простя на отколешния си враг за това, че преди десетилетия одобряваше избиването на мои сънародници. Но също толкова непростимо ще бъде да откажа на Арафат — и на моя народ — шанса веднъж завинаги да сложим край на кръвопролитията.“
8.
„ОРА“ и чудовището
Мрачното фоайе на хотел „Палестин-Меридиан“ в Багдад както обикновено беше изпълнено с хора през онзи последен петък на април 1988 година, а всеобщото настроение беше жизнерадостно. Ирак току-що бе спечелил решителната битка срещу Иран в залива Басра и се налагаше мнението, че войната най-сетне отива към своя край след седем кървави, изпълнени с насилие години.